Чичо Умберто изглеждаше доста угрижен заради новите си отговорности във фермата. Ние се вслушвахме внимателно в нарежданията му. Той на свой ред се консултираше с баща ми, като често се впускаше в ненужно многословни обяснения и разсъждения. Татко бързо внасяше своите поправки — или направо отричаше казаното от чичо Умберто, или просто се съгласяваше с него само с едно безразлично свиване на раменете. Но от друга страна чичо Умберто изглеждаше по-доволен и от себе си, и от всичко наоколо. Ако мога да кажа така, повече приличаше на себе си. Беше пак онзи енергичен мъж, който, заобиколен от всички нас, просто си върши работата, без да се стреми да налага волята си. Забелязваше се известна разлика, почти осезаема физически, в отношението му към двамата му сина, особено към Роко. Все още се усещаше спотаеното у него недоволство. Синовете му, бидейки верни на същността си, се стремяха да не предизвикват непростимата суровост, с която бе белязано миналото им. Те бяха компетентни, самоуверени, преживели бащиния гняв и обръгнали на него през всичките тези години, независимо че той и сега упорстваше, че са израснали и че вече могат да се справят и без неговия надзор.
Неговото променено, по-почтително отношение към околните се разпростираше и върху мен, ала си оставаше по-различно, някак си по-резервирано. Може би понеже се основаваше именно върху това, което ме отличаваше от синовете му — моята дистанцираност от живота във фермата. Донякъде това бе така, тъй като всички бяха решили, че могат да възлагат на мен някакви други надежди, съзираха в мен други възможности. Аз разбирах това разграничаване, но не и неговата причина: дали бе свързано с това, което предизвикваше моята изолираност или бе просто някакъв симптом, съдейки по държанието им към мене, макар толкова малко да разкривах от себе си. Все пак аз не бях напълно непроницаем, но и не си позволявах да ги допускам прекалено близо до себе си, защото просто не бях способен да се прекърша. В крайна сметка, на останалите просто не им остана друг изход, освен да ми възлагат най-простата и най-незначителна работа, само колкото да свиквам с нея. Едновременно се успокоявах, че няма да си блъскам излишно главата, но в същото време негодувах, колебаейки се дали животът не може да бъде запълван с нещо повече. И какво се получаваше? За мен училището и домът ми се превърнаха в два затвора, между които бях длъжен непрестанно да циркулирам, като във всеки с нетърпение очаквах края на пребиваването си там, копнеейки за отварянето си към някакъв друг, истински живот.
Баща ми продължаваше да работи отделно, потънал в своите собствени, неясни на нас занимания, като особено се съсредоточаваше върху подготвителните периоди за всяка от тези дейности. Лошото бе, че хич не обичаше да споделя плановете си. Вместо това можеше да прекара по цяла седмица, изграждайки някакви ниши в някоя от стените в котелното и да ги надписва със своите загадъчни съкращения. После се зае да подреди старателно инструментите на един плот, монтиран вертикално зад тезгяха. Имаше нещо своеобразно и едновременно с това мащабно в неговите замисли. Те бяха плод на несъвършеното му възприемане на нещата, странна смесица от желание за приобщаване към северноамериканската модерност и стремеж към съвършенство, но в крайна сметка разкриваха само заместител на всичко това, плод на недозрялостта на един типичен емигрант. Първата му работа бе да обзаведе кабинета си с лъскаво бюро от неръждаема стомана и с масивен шкаф и — разбира се — с въртящо се кресло. Професионализъм лъхаше дори от металната табелка на вратата. Но после покри красивото кресло с едно поизносено одеяло, зациментира болтове в най-близката стена и монтира към тях ръчно изработени добре заострени телени куки, на които окачваше сметките и бележките с предстоящите задачи. Не след дълго стаята се лиши от първоначалното си излъчване на стегната деловитост и свежест, придобивайки все по-ясно доловимото усещане за безредие и за примитивна импровизация. За това особено допринасяха нишите за съхранение на какво ли не, с неграмотни, макар и грижливо залепени, надписи. Скоро кабинетът се превърна в място, където хаотично бяха нахвърляни сечива, части и въобще всичко, което можеше да потрябва за нещо. Дори и плотът, след като за кратко бе грабвал окото на посетителя с подредеността и чистота си, сега тънеше в безредие. Носачите и куките за закрепване на инструментите служеха само да напомнят, че отначало баща ми е имал похвалното намерение да въведе — и, най-важното, да поддържа — някакъв идеално строг ред.
