За известно време Тери все пак продължаваше да ме кани на различни църковни служби, на разходки с файтони и на вечеринки, на които всички припяваха. Ако в някоя събота не се организираше барбекю, то за неделята беше насрочен пикник. И аз отивах, дори и след края на учебната година в разгара на лятото, макар че все още се съпротивлявах и неохотно склонявах да се отзова на поканата, като едновременно тайно се надявах да се впиша сред общността им. Това, което винаги ме поразяваше на тези сбирки, бе тяхната нормалност, поразяваше ме сложната и в същото време най-обикновена човечност, която се разпростираше подобно на паяжина над привидно бляскавата повърхност. Между момчетата и момичетата безспирно се разменяха закачки, като разговорите най-често бяха посветени на училището, на спорта или на автомобилите, и бяха съпроводени с много шеги и дори с по-грубовати намеци. Като че ли това, което истински ги обединяваше, не беше тяхната религиозна вяра, а нещо по-различно, в някои отношения по-дълбоко, но в други — доста по-повърхностно, като особено поразителна бе непосредствеността им, свободата им да се държат толкова непринудено. Накрая започнах да се опасявам, че не религията с нейните празненства и молитви, с общоизвестните й ритуали, им помага да поддържат илюзията си за единодушие, а по-скоро паузите между ритуалите и молитвите, в които единствено аз от всички присъстващи не успявах да се отпусна. Не успявах да се освободя от напрежението, докато чаках смълчано на опашката, за да си взема хотдог от грила, нито докато се тълпях заедно с подрастващите. После се оттеглях и оставах сам сред полуздрача на залеза. На моравата на някой непознат за мен домакин, с картонен поднос в скута си, внимавах най-вече да не изкапе сосът на лакомството ми. Тъкмо тези най-обикновени неща ми изглеждаха най-далечни — барбекютата и разговорите на тези хора сред задните дворове на къщите им, които те с лекота възприемаха за нещо напълно естествено. Най-силно си пожелавах не толкова да достигна до съвършенството на вярата, колкото просто да се почувствам като у дома си сред тези хора с тъй странни и в същото време съвсем простички обичаи.
След като завършихме новите оранжерии и засяхме лехите в тях, нашият живот окончателно възвърна обичайния си ритъм, толкова объркан след опустошението от пожара. Настъпи ранната пролет, изпълнена с нови обещания, земята ухаеше много приятно, а топлината започваше да прониква навред. Раззеленилите се лехи се простираха по цялата площ на тази огромна стъклена къща, прелестни в своята свежест, макар земята навън да бе скована още от студовете и да бе засипана със сняг. Идваше ред на неспирната работа, на безкрайното шумолене на човешките ръце сред тишината, стелеща се наоколо. С помощта на семейството на чичо ми като че ли най-сетне бе постигнато необходимото равновесие между работата в новите оранжерии и останалата дейност във фермата. Времето ни бе докрай запълнено с труд на открито, както беше и преди пожара. Имаше значение и това, че се бъхтехме без излишно размотаване и без никакви паузи. В продължение на много седмици, бях ангажиран с едни и същи спомагателни задачи, усвоих до съвършенство поредицата от монотонни движения, при които от цялото тяло ми се включваха най-активно изранените ми, целите в драскотини ръце, както и коленете ми, които също бяха доста изподраскани.
Работехме независимо един от друг, изгубени сред разсадите. Дългите лехи постепенно оформяха ниски прегради от зеленина, затрудняващи видимостта по-надалеч. Звуците в притихналата стъклена къща достигаха до ушите ни като в някоя джунгла. Долавяше се звукът от пукота и съскането на паропроводите и слабият, далечен музикален фон от тонколоните в колата на Роко, които той бе свързал към радиото в котелното. Леля Тереза и леля Таормина плевяха ненужните кълнове. Стараеха се да се движат заедно, сякаш присъствието на едната вдъхваше увереност на другата. През повечето време мълчаха — проговаряха само от дъжд на вятър, разменяйки си съвсем кратки, най-обикновени фрази. Гласът на леля Таормина звучеше колебливо и неутрално, докато този на леля Тереза — рязко и решително. Доменико и аз разстилахме сламата, после подрязвахме листата. Понякога към нас се присъединяваха Роко и чичо Умберто, който ни беше нещо като бригадир. Откъслечните разговори с двамата му сина достигаха до мен през редовете сякаш дочувах диалог между някакви непознати — до такава степен разговорът беше несвързан и неразбираем и все едно че нямаше нищо общо с мен.
