Баща ми, заедно с Роко, се грижеше за снабдяването на оранжериите с вода и за поливането на посевите. Често пътуваше, най-вече за да отнесе нашата продукция до фирмата на Лонго. Още по-често обаче трябваше да се занимава с ремонтите по инсталациите. Когато се счупи една от помпите, Роко я разглоби до последния детайл, което си беше истинско чудо не само защото пустата му помпа взе, че пак проработи, ами и не дрънчеше така противно. Невероятна смелост бе да се оправи сред толкова хаотично разпилени наоколо дребни машинни детайли. Но баща ми приемаше, че Роко е кадърен едва ли не по рождение, та заради това толкова му се доверяваше. Съществуваше някакво невидимо равновесие в техните отношения, някаква безпристрастност, а това още повече усложняваше и обременяваше моето общуване с баща ми. Той като че ли очакваше от мен да работя хем повече, хем по-малко от другите. Способен бе за най-дребното да ме нахока или да прояви раздразнителност и нетърпение. Ала когато правех много по-сериозни нарушения — прекършвах стъблото на някое растение или погрешно затварях вентила към някой паропровод, той изведнъж проявяваше към мен странна, направо необяснима снизходителност, като потискаше надигналия се в гърдите му гняв, без нищо да ми рече. Между нас постоянно имаше напрежение, а след всяко скарване и двамата, и без това доста неразговорливи, упорито се стараехме да избягваме срещите си. Дори не се стигаше до спорове и разправии, защото цареше все това тягостно напрежение, без начало и без край. В мое присъствие баща ми инстинктивно ставаше още по-мрачен.
Винаги когато посещавах занятията по изучаването на Библията, чичо Умберто ми позволяваше да спра работа още в средата на следобеда, та да мога по-рано да си тръгна. Кимваше ми с такава сериозност, че не оставаше място за съмнения, че одобрява избора ми. Баща ми обаче, макар и безмълвно, още от самото начало даде да се разбере, че не одобрява моето увлечение. Наистина нито веднъж не посмя напълно открито да се противопостави, ала си остана изпълнен с подозрения.
— Къде ходиш? Все на тези занимания ли? — полюбопитства той накрая.
— Посещавам една църковна група.
Помислих си, че ще остане доволен, но останах изненадан от гневната му реакция.
— Каква църковна група? Какво означава това?
— Това е библейска паралелка. Изучаваме Библията.
— Да, пак ти и твоята леля и целият този боклук, който чете, а сега е решила да промие и твоя мозък…
Макар това да го подразни, гневният му изблик започна да заглъхва, понеже отдавна подозираше, че съществува заговор между мен и леля ми, с нейните списания и телевизионни програми. За баща ми това представляваше сложно, трудноразбираемо предизвикателство към житейския ред. Когато тръгвах за занятията за изучаване на библейските текстове, често долавях възмущението, което кипи в него, макар и добре прикривано. По лицето му личеше, че се дразни от подобно предизвикателство, ала не смееше да ме обвинява повече. Знаеше, че колкото по-малко му е известно за моите занимания, толкова по-лесно бих могъл да изпрося от него разрешение да ги посещавам. Двамата с него бихме могли да продължаваме все така в продължение на много седмици — той със своя недоизказан гняв, аз — неохотно незачитащ волята му. Сякаш единственият начин да общуваме, бе, като оставяме да тлее този смъртоносен конфликт между нас без цел и без източник, които да го подклаждат.
Когато всяка неделя го придружавах за службата в църквата, не можех да се отърся от притеснението, че той присъства до мен като сянка. Понякога дори имах чувството, че ни разделят не толкова гневът или омразата, колкото мълчанието. Лично аз не можех да се насиля да произнеса дори няколко най-прости фрази или да подема най-елементарен разговор с него. Това май бе и основната причина, заради която не съумявах да доловя и незначителните промени в отношението му към мен. Но все пак поне бях наясно, че в него тлее някаква страст, за която аз не преставах да мисля, още повече че не можех да понасям напрежението на неделните разходки до църквата и обратно, обкръжен само от безутешна тишина. Ако можех да открия някакъв начин да променя всичко това, ние вероятно щяхме да успеем да изясним отношенията си, да станем като всички други бащи и синове и да се вживеем в естествените си роли. Ала вместо това се получаваше тъй сякаш той беше детето, а аз — родителят, който трябваше да ограничава капризите му, за да продължи той да се занимава с дребните си дейности във фермата. Трябваше да внимавам, за да не се разделя с доброто си настроение — както веднъж се случи на едно сватбено празненство — тогава той се прегърна с няколко мъже на бара и подхвана една песен с тях и те извисиха баритоните си в полупразната зала, поклащайки се като пияни войници.
