Но накрая се оказваше, че нещо отново ни дърпа назад, разговорите замираха и пак се възцаряваше неловка атмосфера. Понякога дори храненето протичаше сред необяснима и обезсърчаваща тишина, нарушавана инцидентно от неразбираемите фрази, които си разменяха г-н и г-жа Амхърст. Репликите им приличаха по-скоро на кодирани послания, след които отново надвисваше тишина. В такива моменти си мечтаех за някакво откровение, от което ще последват удивителни разкрития. За мен нямаше съмнение, че г-жа Амхърст ни сковава със своите изблици от пресилен ентусиазъм. Бях разколебан дали топлината, която усещах преди малко, е била реална или всичко, което се бе случило тук, е само някакъв вид изпит за приемане в обществото.
Постепенно моите посещения започнаха да стават по-дълги и включваха и следобедите. Дотогава, по време на нашите обеди, Рита и Елена имаха периферни роли и винаги бяха извън фокуса на вниманието, тъй като г-жа Амхърст се справяше с всички теми с удивителна, та чак потискаща ефективност. Сега с двете момичета можехме да оставаме сами на приземния етаж, в стаята за почивка. Г-жа Амхърст се бе заела със задачата да ни измисля забавления — гледане на телевизия, учене на уроци, четене на глас. Мисля, че дори когато се усамотявахме, не ни напускаше усещането, че се преструваме, защото не можехме да си признаем колко не на място се чувстваме в света на г-н и г-жа Амхърст. Рита и Елена продължаваха да се придържат към отдавна възприетата и от двете линия на престорено скромно и крайно сдържано поведение. Те неуморно играеха ролята на послушни деца и виждаха в мен малко по-голям от тях младеж, с когото трябваше да внимават и когото не трябваше да дразнят. В техния изолиран свят нямаше място за мен, той си беше само техен. Охраняваха го чрез предупредителните погледи, каквито начесто си разменяха. Понякога се отдръпваха и си шепнеха заговорнически. Аз явно си оставах аутсайдер, който вечно трябваше да бъде инструктиран.
— Позволено ни е да гледаме телевизия само час, а после трябва да ни помогнеш за задачите по математика.
Там винаги и за всичко имаше правила, които Рита спазваше абсолютно стриктно, без право на обсъждане. Всичко беше толкова различно от духа, който цареше у дома. Вкъщи правилата бяха функция на променящата се атмосфера — често зависеха от какви ли не случайности и невинаги бяха лесни за отгатване. Рита не само се придържаше към правилата в новия си дом, но се стараеше да ме задължи и аз да ги съблюдавам. За целта беше измислила някаква сложна игра, която издаваше нейното презрение към мен, тъй като бях единствената й връзка със семейството. Все пак не се лишавах напълно от здравия си разум и не замъглявах преценките си, когато бях с нея в дома на семейство Амхърст. Не можеха да ме заблудят нито неписаните й дребни правила, нито къдриците й, с които приличаше на илюстрована картичка, нито предпазливото дозираните емоции, нито непрестанния надзор на г-жа Амхърст, поднасян с усмивка и дискретност. Независимо от идеално изглеждащия свят на новите й баща и майка, той приличаше на сцени от телевизионен филм.
— Кажи сега довиждане на брат си.
Когато наближаваше моментът да си тръгна, винаги ме обземаше разочарование — имах чувството, че ми е отказано някакво удоволствие или възнаграждение. После ме спохождаше неясното усещане, че трябва час по-скоро да се прибера у дома. Там, естествено, бях длъжен да понасям мълчаливото и намусено присъствие на баща ми. Причина за него бе досадното задължение той да се съобразява с посещенията ми у семейство Амхърст, на които нито се противопостави открито, нито изрази желание да подкрепи. Объркваше ме и пълната незаинтересованост на леля Тереза, както и това, че тя не одобри идеята за моите неделни посещения в дома на Амхърстови. Може би проявяваше съчувствие към терзанията на баща ми, но в същото време остана доволна, че тези посещения не ми бяха забранени. Постепенно моите посещения започнаха да се превръщат в нещо като покаяние за нашето семейство, от което аз едновременно се измъчвах и се възползвах. Продължавах да плавам сред този водовъртеж от емоции, стремейки се да поддържам някакво крехко равновесие, но усещах, че нямам шанс да се отърва от чувството за вина. Нямах друг избор и се опасявах, че никога нямаше да дочакам края на тази бъркотия.
По Коледа у дома ненадейно пристигнаха двамата Амхърст. Изглеждаха много смутени от стъпката, която бяха предприели, още повече че изненадващата им поява предизвика доста голям смут в кухнята по време на недовършената коледна вечеря. Неканените гости не посмяха да помръднат, бяха застинали на прага в напрегнато очакване, зачервени и измръзнали от студа навън. Г-н Амхърст започна да се извинява и да мърмори притеснено. Г-жа Амхърст с неизтощима енергия не престана да ни отрупва с приветствия и коледни благопожелания. Междувременно разкопча копчетата на палтото си и ни показа атлазената си рокля на пъстри цветя сякаш ако я поискахме, веднага щеше да я съблече, за да ни я остави като коледен подарък.
