В една от следващите недели, беше малко след като бях преминал в десети клас, на излизане от неделната служба в църквата „Сейнт Майкъл“ заварих Елена да ме чака в подножието на стъпалата. Погледът й улови моя, но веднага се отмести, за да не се кръстоса с този на баща ми, който беше до мен.
— Мама заръча да ти предам, че ако желаеш, можеш да дойдеш у нас на обяд.
Край отсрещния тротоар ни чакаше един автомобил. На мястото на шофьора седеше възрастен мъж с очила, а до него — жена с шапка. На задната седалка забелязах силуета на Рита. Баща ми веднага се настани в своята кола, след като видя, че Елена ме заговори и разбра кой я бе изпратил.
— Какво ти каза тя? — попита ме, но на италиански. Той, естествено, бе разбрал какво иска Елена от мен, но използва майчиния ни език може би, за да потърси по-добър контакт с мен.
— Те искат да им гостувам за обяд.
— Ами, тръгвай тогава — какво чакаш?
И веднага потъна в мрачното си уединение, сякаш спусна завеса помежду ни.
Повече от година не бях виждал Рита. Само понякога тя се мяркаше в сънищата ми, затова сега — като отворих вратата на автомобила, за да вляза вътре — тя ми заприлича на образ от поредния ми сън. Косата й беше грижливо вчесана и пригладена, също като косата на Елена, и се спускаше надолу на нежни къдрици, които обрамчваха лицето й в овал също като рамката на онези малки картини, които наричат медальони. Но аз я познах истински едва след като се настаних в автомобила и в нейно присъствие загубих дар слово. Подчинявах се инстинктивно на волята й и това пролича в несръчното ми представяне пред г-жа Амхърст.
— Радваме се най-после да се запознаем с теб — заговори г-жа Амхърст, като ме огледа на задната седалка с взискателен поглед, сякаш беше придружителка на някоя млада дама. В говора й се долавяха следи от английски акцент. Изисканите черти на лицето й му придаваха неизказано достойнство. — Казахме си, че не е редно въобще да не се виждате със сестра си.
В купето на автомобила витаеше усещане за строгост и формалност, така характерни за неделните ритуали на англосаксонците. Нагледно си представях как те, свежи и прилично издокарани, излизат от другата църква, онази на фамилията Амхърст. Рита и Елена с три четвъртите си чорапи и с неделните си дрехи, г-жа Амхърст — със своята шапка.
— Майко, можем ли да покажем на Виктор нашите велосипеди? — попита Рита.
Усетих как нещо ме бодна, когато тя се обърна към г-жа Амхърст като към своя майка.
— Ще видим, скъпа, може би след обяда.
Умът ми бе изцяло обсебен от непознатата обстановка. Сякаш бях попаднал в друг свят. Но в паметта ми подобно на хаотични отблясъци се запечатаха най-вече откъслечни впечатления: лъщенето на идеално полираната маса, блясъкът на сребърните прибори и играта на светлината по безукорно чистите порцеланови съдове и чинии. Завидната енергия на г-жа Амхърст озаряваше кухнята като зарево. Наблюдавах я и когато беше близо до Рита, и когато беше до Елена и съдейки по неодобрителните й понякога реакции, си мислех, че за нея те си оставаха деца на други родители.
— А сега, момичета, направете място за Виктор. Днес той е наш гост.
Седнал до съпругата си, г-н Амхърст изглеждаше някак си не на място. Беше скован, неугледен и незначителен, държеше се с нея с подчертано преклонение, сякаш тук само тя притежава положителни качества.
— Майката е тази, която върти цялата къща, грижи се за момичетата и за всичко останало. Не можеш да очакваш от мен, човек с навици на дърт ерген, да се занимавам с такива неща.
Той неизменно наричаше Рита и Елена „момичетата“, а г-жа Амхърст — „майката“. Сякаш упорито подчертаваше, че няма никакво право на собственост върху тях. Истинско чудо бе да се обърне директно към момичетата. В поведението му прозираше утехата, която тяхното присъствие му носеше.
След обяда последвах Рита в гаража, за да ми покаже велосипеда си. Това беше повод за мила сценка на роднинска привързаност.
— Не ни позволяват да караме по улиците, а само по алеята за автомобили. И до паркинга край училището, когато татко ни взима.
Отзад имаха малък басейн, достигащ чак до стената на къщата. Беше облицован с някакъв изкуствен материал. Имаха електрическа косачка, както и солидно изглеждащи градинарски инструменти. Това бяха все дребни наглед, но характерни признаци за добре подредения непознат на мен живот, който водеха.
— Много е хубаво при вас — отбелязах аз.
Г-жа Амхърст ме закара вкъщи. В тишината, докато седеше зад волана бледа, внушителна и непоклатима като статуя, тя като че ли отново възвърна странната си безчувственост. Сякаш цялата й енергия бе скрита под черупката й, за да се запази непокътната. По едно време в нея се задейства някакъв невидим превключвател и тя отново показа признаци на живот.
