За миг останахме неподвижни като двойка, споделяща обща тайна: г-н Амхърст — простодушно горд с колекцията си, и до него аз — застинал в неловко мълчание. Десетките играчки бяха старателно подредени сред царящия заради завесите в стаята полумрак и изглеждаха така, сякаш никога не са били предназначени за игра, а са били само за украса. Все пак техните поизбледнели багри и поочуканите им ъгли изглеждаха като последен отблясък на някакво обещание, останало така и неизпълнено. Особено ме впечатли една кукла, отделена на собствен, специален рафт. Беше с ярки червени бузи и имаше бухнала старовремска бална рокля. Видях и чудесно влакче с поразително точно изработени прозорчета на вагоните, които бяха снабдени дори със седалки. В един малък остъклен шкаф се помещаваше цяло миниатюрно селце, в което имаше всичко: фигурките на селяните бяха само два-три сантиметра, а къщичките бяха покрити с дребнички червени керемиди. Имаше и църква, и конюшня, и съвсем мънички дръвчета (някои от тях със силно разклонени корони), но си личеше, че всеки крехък детайл беше изпипан. Целият мини пейзаж, изчистен първообраз на пасторална идилия, притежаваше трогателно ведър и обнадеждаващ вид. Представих си как г-н Амхърст е подреждал старателно всичките тези миниатюри по местата им, как се е радвал на своя малък кът за усамотение.
Нашите обеди бяха съпътствани от неуморната, но винаги строго контролирана шетня на г-жа Амхърст в излъсканото й кухненско царство. Все имаше още нещо за вършене и рядко дочаквахме успокояващо затишие. Тя не преставаше да ме отрупва с въпроси за училището и за дома ми. Понякога задълбаваше опасно, но после изведнъж спираше — може би зад това се криеха някакви нейни мотиви. В подобни ситуации тя бързаше да позаглади впечатлението ми, отново ставайки по светски учтива, макар че все забравяше имената на близките ми и съответните роднински връзки. Накрая бях принуден отново да отговарям на въпроси, на които вече бях дал отговори. И тъкмо когато вече ми се струваше, че единственото спасение е да престана да й обяснявам любезно, тя отново изнамираше някакъв начин да привлече вниманието ни към г-н Амхърст, който изглежда притежаваше неизчерпаем запас от спомени и анекдоти.
— Знаеш ли, че Дейвид е бил в Италия през войната. Не беше ли в Сицилия, скъпи?
Сега беше ред на г-н Амхърст да се впусне в спомени. Макар и срамежлив, той беше склонен към бъбривост и редуваше разказите, изровени от лабиринта на далечните си преживяванията, с опитите си да се шегува несръчно.
— Според мен в крайна сметка всички ние сме емигранти, дошли отнякъде в тези земи. Винаги съм го твърдял. Ето например моят род: първият Амхърст въобще не се е наричал Амхърст. Името му било Амсел. Доколкото ми е известно, британците го взели от Германия, за да им помага тук в сраженията срещу американците17. Винаги съм повтарял, че моите прадеди са проявили благоразумие поне в едно отношение, като са сменили фамилното си име. Така пред мен се откри възможност да спечеля сърцето на мама, защото тя си помисли, че имам почтено британско потекло.
— Сигурна съм, че Виктор въобще не иска да слуша това.
Понякога нещо в нея трепваше най-вече когато неговите разкази пряко я засягаха. В такива моменти тя разкриваше, че притежава неочаквано затрогваща мекота.
Те се срещнали в Англия в края на войната. Опитах се да си представя първите им дни, седмици, месеци. Как са изглеждали като млади: той — със своето войнишко очарование, въпреки че сигурно е бил малко недодялан; тя — със своята енергичност, така присъща за младите англичанки; представях си как са преодолявали различията помежду си. Какво ли е означавал за нея Мърси, този малък остров в графство Есекс. После последвала раздялата с Англия и преместването тук, в Канада.
— Отначало не й допаднаха много нашите канадски обичаи. Сега не желае да си го признае, сигурен съм в това. Ако я попиташ дори и сега ще го отрече, обаче е вярно. Ала накрая все пак тя успя да свикне. Дори стана президент на КЮЕ18 за три години. Мисля, че ако не беше нейната намеса, в града ни нямаше да бъде построена новата болница.
— Дейвид, много добре знаеш, че не е вярно.
По време на тези неделни обеди се случваше да се съберем в тесен интимен кръг около масата в кухнята, защото там беше най-топло, тъй като се готвеше. Тогава ми се струваше, че придобивам нова представа за семейния живот. Там се чувствах сигурен — приемаха ме едва ли не като почетен гост. Променяше се дори поведението на г-жа Амхърст, която се държеше майчински и всеотдайно, като че ли действително бе запазила място за мен в сърцето си.
— Толкова е хубаво да си имаме един млад мъж в къщата. По цял ден сме само двамата, вече поостарели, заедно с двете момичета.
