— Добре ще бъде за сестра ти, ако всяка неделя ни посещаваш. — Спря колата на улицата пред нашата алея за автомобили, но не зави, за да влезе вътре. Вероятно защото го намираше за проява на прекалена близост, твърде голяма за строгите й разбирания. — Вече знаеш пътя, така че не чакай специална покана, а просто се отбий, когато желаеш, на излизане от неделната служба в църквата.
У дома никой и дума не отрони за моята неделна визита при Амхърстови. Баща ми изглеждаше донякъде смутен, възприемайки тази история като посегателство върху целостта на своя свят. Сякаш безмълвно признаваше моите фамилни права върху този въпрос. Следващата неделя, след църковната служба, аз, обзет от смущение, крадешком се озърнах по протежение на улицата.
— Поканиха ме всяка неделя на обяд да се отбивам при тях. — В следващия миг обаче съжалих за думите си, защото си представих как баща ми ще си тръгне, самотен и потиснат.
— Ако те искаха да ходиш там, щяха да дойдат да те вземат от тук.
— Ами… казаха още, че мога да отида и пеша. Не е толкова далеч.
Така се разбрахме всяка неделя да посещавам Амхърстови след църковната служба. Баща ми нито веднъж не предложи да ме откара дотам с колата си. Сякаш с излизането от църковните двери снемаше от плещите си всякакви отговорности за мен. Аз прекосявах няколкото пресечки до дома на семейство Амхърст с неприятното усещане, че се спускам в пропаст, прекрачвайки от моя в техния свят. Дори като завивах по тяхната улица, все ми се струваше, че прекосявам границата на чужда страна, озовавайки се ненадейно сред задължителните крайпътни дървета и морави пред фасадата на всяка от идеално подредените къщи, сред ярките слънчеви петна. Тук, край домовете, някак си интимно сгушени един до друг с остъклени веранди и автомобилни алеи със ситен чакъл, атмосферата излъчваше завидно спокойствие. Сред тях къщата на семейство Амхърст не се отличаваше с нищо — беше солидна, двуетажна, квадратна, украсена с дребни орнаменти, имаше дървени капаци по прозорците, имитиращи есенни листа, и немигащото око от неръждаема стомана на шпионката на масивната външна дървена врата.
Къщата се отличаваше с приятен, слънчев, подканващ те да влезеш интериор, може би защото всичко бе направено от идеално полирано светло дърво. Обзавеждането, подбрано с вкус, беше строго, стилно и семпло. Отзад имаше чудесно осветена стая за слънчеви бани, щедро аранжирана с декоративни растения, която веднага ми напомни за нашата оранжерия. Имаше и всекидневна до кухнята, която блестеше с лакираните си повърхности и с кристалните си чаши, както и отделна стая за гледане на телевизия. Целият този лукс обещаваше приятен фон на нашите неделни обеди. Беше така мистериозен, че ми приличаше на внезапно надзъртане в чужда къща през открехнат прозорец, подсказвайки за живота, който кипи вътре или за капризната игра на светлината. Веднъж, когато се качих на горния етаж, успях да хвърля мимоходом два-три погледа в спалнята на г-жа и г-н Амхърст. В нея имаше извит гардероб, същият като в стаята на Рита и Елена, две тесни легла, с розови одеяла и ухание на спящи тела. Но оставаше още една врата, която обикновено беше здраво залостена. Най-накрая успях да издебна момент, в който я заварих леко открехната. Шмугнах се вътре и се озовах в стая, претъпкана със старинни играчки. Имаше кутии с изскачащи човечета, оловни войници и кукли от всички възможни видове.
— Виждам, че си успял да откриеш моето малко убежище.
Г-н Амхърст се беше приближил безшумно зад мен. Притежаваше способността, въпреки поразителната си несръчност и скованост, да се промъква незабелязано и учудващо тихо навсякъде, без нито веднъж да се блъсне или да се препъне някъде.
— Това са само някои от вещите, които моето семейство е събирало от години. Държа ги тук, настрани. Мама предпочита да са далеч от погледа й. Предполагам, че повечето играчки са още от времето на прадядо ми, за когото това е било нещо като хоби.
