— Виждаш ли? — прошепна ми Джелсомина, докато опипваше сеното като последното доказателство, което й беше убягвало досега. — Ето защо не се вясва повече при нас.
Едва сега ми направиха впечатление гънките и вдлъбнатините по одеялото — те напомняха формата на човешко тяло, сякаш някой само преди миг бе лежал там. Дори се създаваше смътното впечатление, че там още се спотайва нечие тяло, мълчаливо притискащо сеното с тежестта си, но невидимо.
На раклата беше оставена една омазнена торба. Джелсомина намери в нея парче сирене, половин самун вкоравен хляб, а на пода, до стената откри кана, пълна до половината с вино.
— Аз какво ти казвах — изрече тя, макар че за мен всичко това тук си оставаше загадка, по-трудна за обяснение дори от неяснотите, които ни измъчваха досега.
Тя започна да тършува из чекмеджетата на раклата. От едната страна три се оказаха заключени, но най-горното от другата страна се отвори съвсем лесно. Вътре намерихме малко ловни патрони, а по-навътре — купчина стари, прашасали фотографии. Джелсомина веднага се зае да рови сред тях.
— Господи, колко едър е бил той тогава — промърмори тя. — Прилича на вол в тези дрехи.
— Не бива да ги пипаш — предупредих я аз. — Трябва веднага да се махаме от тук.
Но в същото време се притиснах към нея, за да огледам снимката, която тя държеше в ръката си. На нея се виждаше група войници, разпръснати по склона на някакъв хълм, вероятно в разгара на учение. Но те всъщност си играеха: един от предната линия беше протегнал ръка като пистолет, докато друг на няколко метра се преструваше на убит, както става в игрите на децата. Коленете му изглеждаха като подкосени, а едната си ръка бе притиснал към сърцето.
— Това е било преди баща ти да се ожени — каза Джелсомина.
Едва сега го разпознах. Той беше онзи в средата на снимката, който се преструваше на убит. За мен беше огромна изненада да го видя в тази роля, играещ като ученик. Особено поразяваща бе усмивката му — не си спомнях да се е усмихвал така, още повече в толкова драматична сцена.
Тази нощ баща ми се върна от работата доста преди края на смяната си. Ние чухме как той затръшна вратата на пикапа си. Стъпките му отекнаха под прозореца. Но повече по нищо не се разбра дали се е прибрал в оранжерията, или се е отправил към най-близката нива. Джелсомина веднъж или два пъти отиде да надзърне от верандата към котелното, а накрая не издържа и притича до гаража, за да провери дали е там пикапът на баща ми. Върна се с кутията му за храна. Вътре още си стояха непокътнати приготвените за него сандвичи, завити в амбалажна хартия.
Те изглеждаха като последна улика, като решително доказателство, че крехкият и тъй трудно поддържан нормален ход на живота в нашето домакинство беше сериозно разклатен. През целия ден ние останахме смълчани и потиснати, сякаш с предчувствие за някакво бедствие. Особено се тревожех аз, защото очаквах нещо зло да ни сполети още от първия ден на пребиваването ми в тази къща. Ала в същото време през прозорците нахлуваха радостните звуци на пролетта — жизнерадостните песни на птичките, шумоленето на младите листа. Всички тези звуци отекваха неестествено силно. Струваше ми се, че грохотът на трактора на съседа е прекалено висок, макар всъщност той да боботеше приглушено в този тих следобед заради голямото разстояние до съседската нива.
Храната в къщата вече беше на привършване. Обикновено баща ми пазаруваше от близката бакалия, като купуваше наведнъж за цяла седмица. В неделите майката на Джелсомина ни подаряваше зеленчуци от своята градина, но вече от доста отдавна нямахме попълнения за зареждане на килера към кухнята. По тази причина Джелсомина въвеждаше строги дажби за хранене, като се съобразяваше с оскъдните ни запаси — например за вечеря получавахме само по едно яйце и малко пържен лук. Скоро след това тя откри, че почти сме изчерпили кредита си към млекаря. След като поне дузина пъти прерови всички чекмеджета на кухненските шкафове, тя най-накрая се върна при мен до масата, откъдето аз следях с тревожен поглед действията й.
— Трябва да поискаш пари от баща си — заяви тя.
Но аз благоразумно се престорих, че не я бях чул.
— Чуваш ли какво ти се говори? — Тя се надвеси над мен. — Ти трябва да отидеш при него. Няма друг изход.
Не посмях да я погледна в очите.
— Но аз не зная къде е — изрекох накрая.
— Не ставай идиот. Той е в котелното. По цял ден кисне там.
— Преди малко проверих. Лампите там не светеха.
С крайчеца на окото си улових някакво движение и се присвих. Очаквах да ме удари, но тя в последния миг реши да се въздържи.
— Иди пак — нареди ми тя, но този път с по-мек тон, като се наведе по-близо към мен. — Ще ти отнеме само една минута. Ако отидеш, ще ти дам пет цента от рестото, което ми остана от млекаря.
Само че аз изплашено се отдръпнах от нея към ръба на стола.
— Ти си виновна, че той ни е толкова сърдит — отвърнах й аз. — Не биваше да тършуваш из чекмеджетата му.
— Я го виж ти какъв умник се извъди…
Вдигна ръка, но преди да ме удари, аз скочих от стола и хукнах към банята.
