Само че в бебето май се беше вселил някакъв зъл демон: през следващите няколко дни сестричката ми ставаше все по-непокорна и по цели часове ревеше неистово, сякаш току-що бе преживяла шока от преждевременното си раждане и сега внезапно се беше разсърдила на света с цялата си енергия и с целия си гняв на новородено създание. Баща ми нищо не рече, само стана още по-отсъстващ, по-неуловим за нас, като повече време отделяше за спане и се вясваше само на обяд и на вечеря.
— Сигурно й е лошо — отбеляза Джелсомина. — Помня, че моята сестричка плачеше така, когато имаше колики.
— Не трябва ли да повикаме някой доктор?
— Доктор ли? А кой ще плати за този доктор? Най-добре ще е за всички нас, ако умре.
Обаче бебето не умря, а само продължи неуморно да реве по цели дни. Джелсомина притискаше длан към челцето му, за да проверява дали няма пристъп от треска. Обаче бебето, като изключим плача, във всичко друго си беше съвсем нормално: крайниците започнаха да наедряват, косата му растеше, бузите му се издуваха и въобще си изглеждаше напълно здраво.
По едно време баща ми въобще престана да се появява край масата за хранене. Тогава, една нощ, Джелсомина и аз, докато се въртяхме напълно будни в леглото, измъчени от опитите да успокоим бебето, чухме как задната врата се затръшна и видяхме силуета на баща ми да преминава покрай прозореца на спалнята. Забелязахме още как светнаха лампите в котелното, после пак изгаснаха, но баща ми не се върна. Следващият ден беше неделя, а в неделните дни ние обикновено обядвахме в къщата на бащата на Джелсомина. Но пладне отдавна отмина, а баща ми още не се беше прибрал от полето. Накрая Алфредо се обади по телефона:
— Чичо Марио ми каза да ви предам, че днес няма да идваме при вас — обясни Джелсомина. — Той е зает с работата на полето.
От другия край на линията се чу как Алфредо недоволно извика нещо.
— Така ми рече да ви кажа — повтори Джелсомина, — само че бях забравила да се обадя по-рано.
Тя бе уредила всичко сама, защото въобще не беше разговаряла с баща ми.
— Защо каза това? — попитах я аз после.
— Ти си гледай твоята работа. Мислиш ли, че искам отново да се върна във фабриката?
През тази седмица баща ми се беше прехвърлил нощна смяна във фабриката. Въобще не се прибираше да спи в къщата. Единственият признак за неговото присъствие във фермата остана прибирането на сандвичите, завити в амбалажна хартия, от стъпалата до задната врата. Както и шумът от стъпките, които се дочуваха от котелното, когато идваше да вземе нещата си. През един от следващите дни Джелсомина ме накара да изляза с нея, докато баща ми беше зает с нещо в задния двор.
— Искам само да видиш нещо — каза ми тя.
— Какво да видя?
— Няма значение, само ела с мен.
Тогава за пръв път надникнах в котелното. Дотогава си мислех, че е нещо като къща, с остъклени прозорци и тухлени стени, но се оказа по-скоро нещо като склад, където от много години хаотично бяха нахвърляни най-различни вещи. Котелът като огромен бик се извисяваше край входа, а около него се виеше сложно сплетена паяжина от тръби, валове и кабели, губещи се някъде по-нататък, през стените. В дъното на помещението всичко тънеше в полумрак, но все пак успях да забележа обковани с дървена ламперия ниши в стените, пълни с непознати за мен инструменти, ключове за осветление, водопроводни кранове и други подобни части. Имаше и тръби по пода, редом с рулата от кабели, а върху една пейка бяха захвърлени оцапани с машинно масло инструменти и масльонки до тях. Навред се виждаха, струпани по невъобразим начин, механични детайли и приспособления сякаш останки от някаква гигантска машинария. Всичко се оказа покрито с дебел слой въглищен прах, през прозорците трудно проникваше светлина заради запрашеността, така че вътре осветлението от лампите създаваше илюзията за феерично място, тънещо в здрач. Само покрай едната стена се виждаше нещо по-ново — редица от ниши, макар и останали небоядисани, чийто по-свеж вид вдъхваше надежда за някаква промяна.
Джелсомина ме поведе към дъното на сградата, като прекосихме следващото помещение, в което стените не достигаха до скосения таван. На вратата висеше остарял стенен календар от 1957 г., пожълтял след четиригодишния период, изтекъл от окачването му. На него няколко дати бяха оградени с червено и до тях нечия чужда ръка беше надраскала някакви загадъчни бележки. Вътре в стаята един прозорец с две крила разкриваше изглед към задния двор. Оттам се разнасяше неприятната воня на нещо плесенясало, смесено с някаква животинска миризма. В средата на стаята имаше още една масивна дървена ракла, с надраскана повърхност, но толкова обемиста, че заемаше може би половината от площта. На пода, край вътрешната стена, върху наръч сено беше захвърлено одеяло. Една мършава котка надигна глава изпод него, за миг впери в нас враждебните си жълти немигащи очи, след което внезапно подскочи и изчезна за секунди през вратата към сенките в котелното помещение.
