Най-неприятните часове настъпваха, когато баща ми заспиваше. Той обикновено спеше, както и работеше — когато му скимваше, без абсолютно никакъв ред. Може би се унасяше малко преди да разсъмне, когато Джелсомина и аз вече се пробуждахме. Или пък най-внезапно нахълтваше в къщата, ала само за да се скрие веднага в стаята си. Всеки път заключваше вратата след себе си. Джелсомина и аз се възползвахме от такива моменти, за да изнесем бебето на верандата, разделена от всекидневната чрез масивна врата с тежко резе. Само че трябваше да внимаваме, резето да не би случайно да се заклещи, защото тогава нямаше да можем да се приберем обратно в спалнята. Оставяхме бебето, увито с одеялцето му, направо върху дъсчения под на верандата. Тя беше изцяло остъклена, затова там винаги се чувствах приятно стоплен, ако, разбира се, грееше слънце. Състоянието на сънлива леност ме подтикваше да си припомням как във Вале дел Соле през по-горещите летни дни се изтягах на тревата в сянката на най-близкото по-голямо дърво, докато овцете от стадото пладнуваха наблизо. Но тук почти всеки ден беше облачно и влажно. Априлските ветрове неуморно разклащаха прозорците, а дървените им капаци често похлопваха. Докато говорехме, заради студа, се виждаше дъхът на всеки от нас. След около половин час бебето започваше да плаче, малките му юмручета почервеняваха, а нослето му започваше да тече, но Джелсомина само го загръщаше по-плътно в одеялцето, преди да го вземе на ръце и да го полюлее малко, та да замлъкне най-сетне.
Дотогава бебето още си нямаше име, пък и изглеждаше толкова мъничко, сякаш не заслужаваше дори име да носи. Нощем, сгушено между Джелсомина и мен в двойното легло, неговото телце изглеждаше тъй мъничко и крехко, че се плашех да не би през нощта да се стоваря върху него и неволно да го задуша. Откакто се беше родило, бебето никак не беше наддало; само цветът на очите му се промени от мътносив на бистро син и в тях постепенно започваха да се появяват признаци на съзнание, макар и засега долавяни съвсем плахо.
— То е копеле — рече ми веднъж Джелсомина. — Мама каза, че баща ти щял да го даде в сиропиталище.
Но вместо това ние просто продължихме с нашите дежурства край бебето, което винаги, когато баща ми си беше у дома, слагахме в леглото. Докато се хранехме, Джелсомина все седеше нащрек на стола си, готова да рипне, ако бебето пак се разреве. Като че ли невидима линия, минаваща през вратата на всекидневната, делеше къщата на две половини, Джелсомина рядко носеше бебето в кухнята, а пък баща ми, от своя страна, се стараеше да не прекосява тази разделителна гранична бразда. Всеки ден тръпнех в смътно очакване да се появи някой, който да вземе бебето, за да го отведе нейде далеч от нас, след което нашият живот щеше да продължи по своя нормален път. Обаче дните неусетно отминаваха, а бебето оставаше при нас.
Една нощ, се събудих от плача на бебето, но този път необикновено силен и настойчив. До мен Джелсомина вече се беше събудила и станала от леглото, за да го вземе на ръце и да го люлее припряно и загрижено.
— Успокой се — прошепна му Джелсомина. — Успокой се!
Но бебето само се разпищя още по-яростно и на лунната светлина личицето му заприлича на сбръчкано лице на старица.
— Ето, ето… — прошепна Джелсомина и настани бебето в скута ми. Косата й се беше слепнала от потта след напрегнатото будуване през нощта, още повече че тъкмо тази нощ усетихме първия полъх на пролетното затопляне. — Подръж я за малко, докато приготвя бутилката. Ако пак се събуди, баща ти ще счупи и на двама ни главите.
Зачакахме баща ми да заспи, внимавахме и непрекъснато се ослушвахме, да не би случайно той да се събуди и да надникне в спалнята ни. Опитах се да накарам бебето да млъкне, като друсах леглото, а после го притиснах към гърдите си с надеждата да успокоя малката си сестричка с топлината на тялото си. Но нейните дребни юмручета продължаваха да ме удрят забързано. Аз се паникьосах и без много да му мисля, затулих устата й с длан, но изплашено побързах да я отдръпна, щом видях как гърдите й започнаха забързано да пулсират.
Джелсомина се върна с бутилката. Бебето отначало понечи да се съпротивлява и явно възнамеряваше да продължава да се дере до пълно изтощение.
— О, я стига! — прошепна й Джелсомина.
Най-после малкото зверче се смили над нас и захапа биберона. Скоро се укроти и внезапно отново се преобрази в мило създание, с което можеш да си играеш и да се забавляваш, макар само преди броени секунди да изглеждаше толкова ужасно разстроено.
Джелсомина впери поглед в мен.
— Върни се да спиш. Не е наша вината за всичко това.
