Странно, но изживяхме заедно времето в измамно преследване на нашето възмъжаване. Беше ми приятно да отдъхвам в неговата къща след часовете или ако ме поканеха да вляза вътре, когато идвах, за да го изведа вечерта и трябваше да го изчакам да се облече. Беше ми приятно просто да седя с него, заобиколен от умилителната задушевност на тяхната всекидневна. Тогава още по-добре проличаваше дистанцията между нас, както и какви бяха нашите задължения и какво уважение си дължахме един на друг. Чувствах се добре у тях, защото ме посрещаха като очакван гост. Неговите родители и братя бяха много внимателни към мен и сякаш цялата им къща ми предлагаше уют и убежище. Пред мен се разкри една друга личност, скрита досега във Винс. Приел присърце ролята си на първороден син, той имаше невероятен авторитет сред братята си — дори си беше извоювал право свободно да пуши в стаята си. Имаше прилика с възрастните джентълмени от филмите, които канят в домовете си хора, които са им симпатични, повтаряйки им на прага: „Влез, влез, тук всичко ще бъде на твое разположение“. Но това, което можеше да съсипе нашето приятелство, беше околният свят и нашата нужда да намерим мястото си в него. Защото още не бяхме съвсем наясно какво точно търсим и какво пропускаме в процеса на търсенето. Не бяхме наясно какви можем да бъдем един за друг, ако ни позволяваха да разкрием постепенно това, което външно изглежда като изчакване в тези изолирани и малобройни моменти на пълна откровеност, когато ни спохождаше невероятно спокойствие.
През лятото вечерните ни забавления добиха нови мащаби: прескачахме до баровете в Уиндзор и Детройт, не пропускахме купоните, за които Винс пръв научаваше, нито среднощните разпивки с другите му приятели сред опустелите странични пътища покрай плажа Сийклиф. Понякога организирахме среднощни надбягвания с коли по околоградското шосе. При тези безумни надпревари винаги ме обземаше страх, особено в първия миг, когато автомобилите като обезумели зверове се втурваха в гъстия мрак. Изобщо не изпадах във възторг от тези самоубийствени забавления, по-скоро сковаващата ме боязън пробуждаше у мен необясним подтик към насилие, който фокусираше цялото ми внимание в това внезапно устремяване в нощния мрак.
Към края на всяко от среднощните безумства чувствах едно и също отвращение, вцепеняване и недоволство от себе си; а на следващия ден ме очакваше сблъсък с неизказания гняв на баща ми заради прекалено късното ми прибиране. Ако доловеше признаци, че съм прекалил с пиенето, той още повече ме презираше. При един от редките си изблици на щедрост, която обикновено добре прикриваше — той купи нова кола, като остави старата на мен и на леля Тереза. Започнах да се възползвам дори и от най-малката възможност, за да се повозя — с колата отивах на училище. Пак с нея се отправях до някое уединено място, за да попуша на спокойствие. Усещах, че баща ми не е доволен както от това, че злоупотребявах с доверието му, така и от голямото количество бензин, което прахосвах. Но независимо от всичко аз не се подчинявах на изискванията му. Като че ли играех някаква тъпа игра, без цел и без край. Просто упорствах в опитите си във всичко да му се противопоставям. Винаги избирах най-спорната, най-оскърбителната за него позиция. А след това наказвах себе си, като се подлагах на мъчението да търпя безмълвния му гняв.
Понякога, към края на нощните ни скитания, спирахме при Даяна. Там работеше една келнерка, която ни посрещаше все по-дружелюбно. Отначало просто се преструваше, че не ни познава от предишните ни посещения, но всеки път се задържаше все по-дълго край нашата маса, докато ни обслужваше.
— И така, момчета, какво ви води насам всяка вечер и то все към един през нощта?
— О, нали знаеш. Пиене, търсене на жени.
— Е, мисля, че май още не сте приключили с търсенето. — След кратка пауза тя се засмя, сякаш някой бе споделил някаква шега с нея.
Тя някак си бе разбрала, че сме италианци и това й изглеждаше кой знае защо странно и дори екзотично.
— Точно така, красиви италиански момчета — каза Винс, докато я имитираше. — Ето, тези там са Виторио и Антонио, а пък аз съм Винченцо.
— Виторио? Звучи много мило — рече тя, като произнесе завалено името ми със своето носово английско произношение. — Помня, че съм те виждала в училище.
Но нейните закачки предизвикваха у мен необясним изблик на агресивност.
— Много смешно — рекох. — Защото аз пък не помня някога да съм те виждал.
Винс и Тони се засмяха.
— Ние се преместихме тук от Мичиган съвсем скоро, миналата пролет. — Всъщност тя говореше директно на мен. После, на тръгване от нашата маса, добави: — Името ми е Кристъл. Казвам го, макар никой да не ме попита.
— Здравей, Кристъл — провикна се Винс след нея. — Хубаво име.
— Само че е доста едра — скептично отбеляза Тони.
— Виктор, момчето ми — обърна се Винс към мен, — мисля, че тя си пада по теб.
— Да, прав си.
