Дори и сред този първоначален прилив на топлота в отношенията ни, когато бях толкова добре приет, съмненията не ме напускаха. Първо ме озадачи как толкова бързо се сближихме и защото бях приет така радушно, след като тъй малко разкривах от себе си. Онемявах от слисване при мисълта какво ще ме сполети, ако дръзна да противореча на образа, който те така бързо успяха да си изградят за мен. С течение на времето все повече се разкъсвах между задоволството, че всичко се уреди без никакви усилия от моя страна и от неудобството, че всички приемаха настоящото положение като даденост. Кристъл си въобразяваше, че това, което съществува между нас двамата, ще остане завинаги непроменено. С какъв ентусиазъм само ми говореше за нашето бъдеще, за това, което ще направим през следващата седмица, през следващия месец, през следващата година, очевидно самозабравила се в своето увлечение по мен. Дори не забелязваше промяната в моето настроение, моето все по-задълбочаващо се мълчание, прикриващо нефокусираното ми недоволство. От своя страна аз така и не търсех възможност за избор, а просто вдигах ръце пред нейното въодушевление сякаш бе грях да му се опълчвам. Обикновено приключвахме нашите вечери с натискане и целувки в колата или на дивана във всекидневната. Под повърхността на този контакт в мен напираше някаква мрачна припряност, която се опитваше да ме тласне към неразумни постъпки сякаш бях подвластен на нечия чужда воля. И колкото по-дълго продължаваше тази идилия, толкова повече усещах в себе си вътрешна съпротива, търсейки доказателства, че връзката ми с Кристъл е грешка. Това мъчително чувство се задълбочаваше именно когато се чувствахме най-близки. Когато търкахме дрехите си една о друга и аз ясно усещах под роклята опънатите мускули на бедрата й, бе необходимо да се стегна, изтерзан от желанието да побягна нанякъде. В такъв момент нещо в мен ме караше да се въздържам, ала не толкова от срам, колкото от недостиг на емоции. Тъкмо тези провали най-много ме притесняваха в усилията ми да прикривам какво всъщност се случва с мен.
Започна учебната година. Вече се виждахме по-рядко, защото всеки от нас обитаваше свой различен свят, имаше свои интереси, свои приятели. Включвах се в училищния живот отделно от Винс и групата му, само че Кристъл някак си не се вписваше в тази среда. Съвсем бавно започнахме да се раздалечаваме. Сякаш се отвръщах от нея — независимо от това, че тя се опитваше да ме запомни чрез различни мои образи в представите си. Отначало вярвах, че Кристъл не забелязва моето вътрешно напрежение, но тя постепенно започна да проумява, че след началото на учебната година нещата между нас някак си са се променили. Вече не ме чакаше пред гимназията след края на часовете. Престана също да идва при мен в салона, за да плъзне мълчаливо ръката си в моята. Не бях способен да я погледна в очите, без да изпитам смесено чувство на срам и на неуважение към себе си, заради това, което й причинявах, както и заради това, че тя ми позволяваше да се отдалечавам от нея. В началото лицето й грейваше още щом ме виждаше отдалеч, а сега започна инстинктивно да се отдръпва. Все пак продължавахме да се срещаме дори и при тези промени сякаш в тях нямаше нищо странно и неестествено, макар че извън училището, след края на поредната среща, всеки от нас бързаше да се върне към самия себе си.
През уикендите, в които Кристъл беше свободна, ние понякога излизахме заедно с Винс и Тони. Така нашата група заприличваше на зле разбиращо се семейство, което включва хора с несъвместими характери. Кристъл изглеждаше повече като част от света на Винс и Тони, отколкото на моя свят. Може би причина за това бе фактът, че винаги я водех със себе си при срещите си с тях, така че те тримата постепенно се отдалечаваха от живота, който водех аз. Моят истински живот все още се мержелееше. Беше неясен, условен и не водеше доникъде. Когато Винс не беше с нас, Кристъл говореше за него с презрение и това тайничко ме радваше, особено когато насмешливо имитираше перченето му и надутата му походка.
— Той си мисли, че е голяма работа.
Но по-късно започнах да им завиждам за начина, по който те се представяха един пред друг, когато бяха заедно. Винс впечатляваше с енергията, с която се докарваше пред нея. Това кой знае защо ме подтикваше да я възприемам едновременно като силно желана и заедно с това като странно твърдоглава. Сигурно си личеше, че в нашата четворка, в която Винс беше лидерът, тя е станала член само по случайност.
— Момчета, разбирам, че всички вие се докарвате пред онова момиче, американката, как й беше името… — подметна ми веднъж един друг мой приятел, след като ме поразпита за нея сякаш тя бе някаква обща собственост, която си споделяме. — Миналата пролет и аз имах малко работа с нея. Ходихме на кино и да си призная, не беше зле.
Последва ледена пауза.
— Виктор излиза с нея само от няколко месеца — обади се Винс.
— О, за бога, човече, съжалявам за това. Не беше някаква голяма работа, нали, само се прегръщахме и това-онова, ама иначе нищо лошо.
