Случи се така, че цялата енергия, излъчвана от нея, ми подейства като код за задействане. Може би това, което тя успя да създаде у мен, да ми го внуши само за един миг, беше само лъжлив сигнал или грешно впечатление. Но при следващото ни посещение там щом ни видя да влизаме, лицето й действително грейна. Дойде до нашата маса и ни заговори с откровена фамилиарност, без никакво притеснение:
— Тъкмо се питах, момчета, кога пак ще се появите тук.
— Значи ти липсвахме, така ли?
— Не и ти.
— Тогава може би Виктор.
— Виктор? Кой е този Виктор?
— Моят добър приятел Виторио. Не го ли помниш?
Тя се засмя.
— Виктор не ми харесва. Много по-добре звучи Виторио.
Останах силно изненадан от това как нейният смях ме проряза, колко ме развълнува възможността тя да ме хареса. Винс изглеждаше уверен, че наистина бе така.
— Тя е тази, която ти трябва, Виктор, слушай какво ти казвам.
— Та тя дори не ме познава.
— И какво от това? В тъмното всички изглеждаме еднакви.
Кристъл се върна с нашите поръчки.
— Сигурно ти е омръзнало да работиш тук — подметна Винс.
— Както и да си говоря с такива като вас.
— А какво ще кажеш за Виктор? Явно го харесваш. Какво ще кажеш да излезете някой път?
Тони прихна да се смее. Длъжен бях да му направя забележка или да кажа нещо смешно и дръзко, или да му отправя някакъв упрек, но вместо това просто седях там, изчервен и потънал в мълчание.
— Трябва да тръгвам — каза накрая Кристъл.
Когато ни донесе сметката, се оказа, че на гърба на листа е написала телефонния си номер.
— Утре вечер не съм на смяна — рече ми тя, преди да се отдалечи от масата ни.
Навън както Винс, така и Тони като че ли се заразиха от моето въодушевление.
— Всичко е уредено, Виктор! — извика Тони, странно възбуден, след което бръкна с два пръста в устата си и изсвири силно и продължително насред безлюдната улица.
На следващия ден й позвъних по телефона от кабинета на баща ми. Сега всичко зависеше от мен, така че се поизплаших в началото, особено от това, че вечно ми се натякваше как за нищо не ме бива. Вече наближавах осемнадесет, но никога не бях излизал на среща с момиче, с никоя не се бях любил.
— Не очаквах да се обадиш — призна ми Кристъл, обезоръжаващо откровена.
— Е, ето че се обадих.
Уговорихме си среща, след което трябваше да отидем на автокиното в Уиндзор. Но вече усещах как нещо в мен се сковава дотолкова, че дори не можех да подхвана елементарен разговор.
— Предлагам да се видим към осем — предложих й аз.
— Добре.
Тя живееше в покрайнините на града. Домът им бе част от дълга поредица къщи, разпръснати по двете страни на улицата покрай старото ни училище „Сейнт Майкъл“, преди да свърши градът и да започне полето. Къщата им имаше вид на стара фермерска постройка, която постепенно и с течение на годините се е вписала в обкръжаващата я градска среда. Беше си останала непроменена — тясна, но висока. Най-лошото бе, че изглеждаше твърде разнебитена, с разкъртени тухли по стените и с килната на една страна веранда. На покрива й имаше ветропоказател с олющена боя, а край външната врата се виждаше картонена фигура на пожарникар, обърнат към автомобилната алея, чиято физиономия изглеждаше странно радостна и развеселена на фона на паянтовата къща.
Заварих Кристъл да ме очаква на верандата, седнала на посивял от годините стол. Скочи от него веднага щом ме видя да приближавам с колата по алеята. Затича се към мен с неподправен момичешки ентусиазъм. Беше облечена с къса рокля без ръкави, която ми се стори неподходяща за широките й костеливи рамене и бедра, които сега се виждаха много по-ясно, отколкото в заведението, където работеше с униформа. Като сядаше в колата, ръката й инстинктивно се спусна надолу, за да придърпа роклята към коленете й.
— Здравей, Виктор.
— Мислех, че това име не ти харесва.
— О, това ли? Тогава просто се пошегувах.
Тя се засмя, но смехът й ми прозвуча като предателство спрямо привидно нежната й външност, като някакъв внезапно разтворен прозорец към душата й. Звънкият й смях ме накара да остана нащрек.
Докато минавахме през града, топлият вятър, нахлуващ през отворените прозорци, разроши косата на Кристъл. Във въздуха се носеше приятното ухание, което винаги се чувства, когато късното лято малко по малко се стопява след началото на август. Това внезапно ме изпълни с усещане за нещо обещаващо. Приличаше ми на приятното замайване от първата чаша алкохол или на просъницата, преди да заспиш дълбоко. Пътувахме известно време мълчаливо и двамата в това настроение. По едно време Кристъл измърмори нещо за стиховете на песента, която Боб Дилън пееше по радиото.
— Харесваш ли Дилън? — попитах я аз.
— О, той ли пее сега?
След като излязохме от града и поехме по магистралата, вятърът дотолкова се усили, че се принудихме да затворим прозорците. Сега светът изведнъж се отдръпна от нас, като ни остави събрани в тясната кола.
— Какво те накара да се преместиш от Мичиган тук?
Имах чувството, че с тези думи ще пропусна някаква благоприятна възможност, че моментът, когато този тон би бил най-подходящ, е безвъзвратно отминал.
