— Не зная. Там живеят сестрите на майка ми. Но сега се развеждат и така нататък.
— О, съжалявам.
— Всичко е наред. Разбира се, нямаш никаква вина за това.
Тя се засмя, но аз май не бях способен да схвана нейния хумор.
— На мен поне ми се струва, че е доста трудно да се преместиш…
— Не зная. Зная само, че сега всичко е наред.
Тогава в мен започна да се надига паника, усещах тежест, защото долових в гласа й да се прокрадва скука.
Изминахме поне половината от пътя до Уиндзор, без никой да продума. Сред сгъстяващия се вечерен мрак тишината между нас заприлича на кладенец, в който с всеки миг от пътуването пропадаме все по-дълбоко. Представих си дългата вечер, която тепърва ни очакваше, докато още бяхме скътани в колата сред отровената от тишината близост. Потеглих на тази среща с леко сърце, изпълнен със самоувереност и с добронамереност, мислех си как уж случайно ще докосна раменете на Кристъл, а после ще я разцелувам и така ще я покоря. Но дали всичко, което очаквах, нямаше да се окаже невъзможно.
Щом се добрахме до автокиното, аз я попитах иска ли да взема пуканки, само и само защото отчаяно жадувах най-сетне да сложа край на тази мъчителна тишина.
— Разбира се.
Когато се върнах от касата, тя се беше преместила към средата на седалката. Не разбрах какво става и в моите представи нашата първа среща вече се очертаваше като провал, та не можех да си обясня как тя можеше да продължава тази игра.
— Да не би да си сърдит или нещо такова?
Въпросът ме сепна.
— Не. Така ли изглеждам? — Но тя имаше право: нещо в мен се бе вкоравило от гняв, а челюстите ми оставаха плътно сключени от напрежение.
— Не зная какво да мисля — предпазливо продължи Кристъл. — Преди малко изглеждаше толкова спокоен и така нататък.
Нейната прямота като че ли разкъса някакъв воал, невидимо спуснат между нас. Внезапно осъзнах присъствието й, осъзнах, че до мен седи реално човешко същество. Сякаш я виждах за пръв път.
— Само съм срамежлив. Това е всичко — опитах се да й обясня, макар че след тези думи усещах в устата вкус като от жлъч. — Обикновено съм тих човек.
— Да, и аз мисля така — съгласи се Кристъл. — Ето защо те забелязах още когато влезе в нашата зала и тръгна към моите маси. Защото изглеждаш толкова различен от другите.
И макар че нейният комплимент подчертаваше тъкмо това, което не харесвах у себе си, все пак се зарадвах, защото знаех как да се опазя от онази представа, която тя си бе изградила за мен.
Филмът започна. Беше някакъв страховит филм на ужасите, но Кристъл изглеждаше привлечена от ставащото на екрана, дори се вживя — прекалено според мен, като се забавляваше през цялата прожекция. Във филма се подвизаваше някакъв детектив, изискан и педантичен, но настроен скептично и отнасящ се към всички със студенина. Това накара Кристъл да настръхне от неприязън.
— Господи, какъв задник, какъв негодник!
През целия филм не помръднах от моя ъгъл в колата, така и не успях да дочакам подходящ момент, в който да се опитам да спечеля нейните ласки. На връщане Кристъл остана смълчана в средата на седалката, толкова близо до мен, че усещах осезателно топлината, излъчвана от тялото й. Щом спрях на алеята за автомобили пред нейната къща, тя внезапно се наведе към мен и залепи устни върху моите.
— Утре, също като днес, аз не съм на работа. Ако поискаш, обади се или нещо такова.
Започнахме редовно да се срещаме. След няколко седмици почти неусетно забравихме за неловкостта от първата ни среща, защото сега имахме нещо като навик — поредната среща просто водеше до следващата, докато накрая вече не можехме да си спомним кога отношенията ни се промениха. Всяка седмица прекарвах по две или три вечери в нейната къща. Гледах телевизия в комфортния ъгъл на всекидневната, заедно с майка й и сестрите й Роки и Кейт, които като че ли ме приемаха със снизхождение. Настанена до мен върху хлътналия от годините диван, Кристъл през цялото време не отпускаше ръката си, вкопчена в моята. Явно искаше да ме афишира пред сестрите си като последната печалба, която е изтеглила от лотарията.
— Този път Кристъл успя да закачи на въдицата си красив младеж — коментираше Кейт, по-голямата от двете й сестри. — Трябваше да видиш някой от онези, които влачеше у дома.
Добре беше да се чувстваш на почит — именно така се отнасяше към мен изтощената от ежедневието майка на Кристъл, докато палавата Роки се мотаеше наоколо, очаквайки момента, в който ще успее да се порадва на моето внимание. Така неусетно се озовах в нещо като задънена улица. В тази къща с три жени ми бе отредена ролята на мъжа в семейството, от когото те всички очакваха да се нагърби с ред отговорности.
