Вампирите и градът полностью

— Но жива през нощта. Да кажем, че чашата е наполовина пълна, вместо наполовина празна. И аз съм готов да споделя тази чаша с теб.

Тя се обърна към него с тъжни очи.

— Ще загубиш работата си, когато открият, че имаш връзка с вампир.

Той сви рамене в отговор:

— Може би. Ще живеем за деня или по-скоро нощ за нощ. От нас зависи да се получи.

— Надявам се. — Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. Мирисът погъделичка носа й. Ароматът бе богат и вкусен. Остин.

— Щом Шана и Роман се справят, защо ние да не можем.

— Така е, но те все още имат проблеми.

Дарси усети странно пулсиране, сякаш сърцебиене се бе разпространило по цялото й тяло. Положи усилие, за да се концентрира върху разговора.

— Шана иска да има деца, но това е невъзможно.

— И аз не смятам, че би могло да се получи.

Пулсирането се усили. Дарси се замисли дали нещо не бе наред със сърцето й.

— Роман иска отново да бъде смъртен, но това едва ли също ще проработи.

— Какво? — невярващо попита Остин и се подпря на лакът.

Дарси ахна, когато забеляза вената на врата му. Това, което чуваше, не бе нейният пулс. Беше неговият. Кръвта му, пулсираща във вените му, която я викаше.

— Дарси. — Той докосна рамото й.

Тя подскочи:

— Да?

— Зададох ти въпрос. Добре ли си?

— Да, добре съм.

Господи, помогни ми, гладна съм.

— Съществува ли начин вампир да бъде превърнат отново в човек?

— Роман смята, че има, но той е експериментирал с прасе и то е умряло. Няма начин Шана да му позволи да го използва върху себе си. — Погледът на Дарси се върна обратно върху вената на шията му. Мили боже, тя наистина виждаше как пулсира. Можеше да помирише кръвта. Беше ужасно. Никога преди не й се бе случвало. Но от друга страна, не се бе навъртала около смъртни през последните четири години. И сега реагираше точно като… вампир.

— Как работи експеримента? — попита Остин.

— Не работи. — Дарси скръцна със зъби от безсилие. Странна болка прониза венците й.

— Защо не?

— Не носиш ли гривната си? — Тя погледна надолу, но одеялото покриваше краката му.

— Свалих я, когато се къпах. Дарси, защо експериментът не работи.

— Нещо, свързано с нашето ДНК. Мутирала е. Роман смята, че ще работи само с истинска човешка ДНК. — Миризмата от кръвта на Остин наводни мозъка й. Пулсът му туптеше в тялото й. Мили боже, ами ако той бе прав? Тя не можеше да контролира очите или силата си. Какво щеше да стане, ако зъбите й изскочеха?

Дарси стана от леглото и заоглежда пода, за дрехите си. Не откри бельото си, затова грабна шортите си и ги обу.

Остин седна.

— Какво не е наред?

— Нищо. — Тя намери горнището си и го облече. Изтръпването във венците й ставаше по-силно. О, господи, ами ако го ухапеше? Ами ако го убиеше!

Той се измъкна от леглото.

— Не си отивай. Предстои ни втори рунд.

Дарси навлече халата си.

— Аз не искам да заспивам тук. Слънчевата светлина ще проникне през прозорците. — Пъхна крака в чехлите си и добави: — Ще ми бъде по-удобно в къщата до басейна.

Той грабна чифт бельо от куфара си и започна да се облича.

— Идвам се теб.

— Не!

— Не ме отблъсквай — погледна я той остро. — Ти взе решението да дойдеш тук тази вечер и беше прекрасно. Сега не можеш да се измъкнеш.

Остра болка проряза венците й.

— Трябва да тръгвам — каза тя и отвори рязко вратата.

— По дяволите, Дарси! — приближи се той. — Ще ми кажеш какво не е наред.

— Беше прекрасно. — Очите й бяха замъглени от сълзи. — Но не може да се повтори. Съжалявам — завърши тя и се втурна по коридора.

— Трябва да поговорим — извика той. — Ще бъда при теб след пет минути.

— Хей! — отекна гласът на Гарет. — Какво става?

Дарси забърза, за да не разбере вторият агент от ЦРУ, че приятелката на Остин е вампир. Беше достатъчно лошо, че разби сърцето му. Не желаеше да изгуби работата си. Със свръхчувствителния си слух тя все още долавяше гласовете им:

— Проблем с приятелката? — попита Гарет.

— Ще се оправя — измърмори Остин. — Това е само временно.

Сълзите се стичаха от очите на Дарси, докато тя се изкачваше по стълбите към покрива. Проблемът не бе временен. Тя щеше да остане вампир завинаги.

Пет минути по-късно Остин почука на вратата на къщата до басейна. Никакъв отговор.

— Дарси, знам, че си вътре. — Беше я наблюдавал на скритата камера, докато се обличаше. Беше грабнала бутилка Шококръв и кутия кърпички, отправяйки се директно към спалнята си.

Той почука по-силно:

— Трябва да поговорим.

Вратата се открехна. Очите й бяха зачервени от плач. По дяволите, мразеше да вижда как страда. Още повече мразеше да не знае защо.

— Какво се случи, по дяволите?

— Наистина съжалявам — прошепна тя.

— Говорехме за експеримента, когато ти внезапно… чакай, това ли е? Разстроена си, защото експериментът се е провалил? — Той се опита да отвори по-широко вратата, но тя не му позволи. — Дарси, пусни ме да вляза. Знаеш, че те обичам.

Една сълза се търкулна по бузата й.

— Не мога да те моля да се откажеш от всичко заради мен.

— Не е нужно да ме молиш. Това е моят избор.

Тя поклати глава.

— Не, не искам никой да се жертва за мен. Няма да го позволя.

— Защо не? Не осъзнаваш ли, че си достойна за това.