Веровещица полностью

През дърветата задуха вятър, подгони мислите му, а после ги изпъди окончателно. Тук

имаше и друг кръвомирис. Който беше надушвал и преди.

Чисти езера и ледени ветрове.

Ръката му мигновено сграбчи дръжката на меча. Той огледа гората и вещерските му

способности трескаво се опитаха да усвоят мириса. Да го разпознаят и запомнят.

Когато прозрението най-сетне дойде, Едуан едва не падна. Беше усетил мириса на кея

във Веняса.

Тоест някой го беше проследил до Нубревна. И беше отвлякъл Леополд, принца на

Картора.

ТРИДЕСЕТ И ТРИ

Мерик не беше очаквал ездата да бъде толкова противоречива смесица от мъка и

наслада.

Следобедното слънце пробиваше през сухите клони на дъбовете и тъчеше дантела от

сенки по прашната пътека. На трийсет левги източно от Дара на Ноден животът отново

изчезна. Яздеха през тихо гробище, където се чуваха единствено тропотът на дорестата

кобила на Мерик, потракването на сбруята ѝ и копитата на пъстрия кон на Иврен и Изьолт

на двайсет крачки зад тях.

Иорис му беше отстъпил най-добрите си коне и им беше дал храна, вода, постелки и

сигнален камък - ефировещерско парче кристал, което пламваше ярко, ако към лагера се

зададеше опасност. Той щеше да им позволи да се наспят тази нощ, без да се налага да

стоят на стража.

Мерик жадуваше за сън. Не беше спал от доста време насам.

Мирисът на сол нахлу в носа му - беше долетял с нов порив на вятъра. Яданско море

оставаше скрито зад избелялата от слънцето гора, но пътеката никога не се отдалечаваше

твърде много от бриза.

Не че той го разхлаждаше. Не и със Сафия фон Хастрел на седлото му.

Въпреки че позата му... допирът до формите ѝ, обвил ръце около тялото ѝ, за да държи

юздите... му даваше пълното основание да бъде разгорещен, тя значеше още, че коленете

му щяха да се протрият, а краката му непрекъснато изтръпваха. Подозираше, че щом се

установяха на мястото за лагер, той щеше да куцука като Хермин.

Мускулите му обаче далеч не го занимаваха, докато кобилата подскачаше бодро по

голата пътека. С всяка нейна крачка бедрата, хълбоците и коремът му се търкаха в гърба

на Сафи и колкото и да се опитваше да мисли за Дара на Ноден - да си припомня

посрещането там и гордостта, която беше изпитал, - в мозъка му се въртяха други мисли.

Формата на бедрата на Сафи. Извивката между рамото и шията ѝ. Как го беше

предизвикала в капитанската каюта -танц с очи, думи и уж случайни докосвания.

От онзи миг насетне магията му - на гнева, който може би изобщо не беше гняв -

направо кипеше под кожата му. Твърде сгорещено. Твърде твърдо.

Поне двамата се бяха помирили и вече му беше по-лесно да говори с нея. А тя го

засипваше с хиляди въпроси. „Колко души живеят в Ловац? Ноден бог на всичко ли е, или

само на водата? Колко езика знаеш?“

Той отговаряше на всичко с готовност. „В Ловац има около сто и петдесет хиляди души,

но при война могат да станат четворно повече. Бог е на всичко. Говоря лошо карторски, прилично марстошки и отлично далмотски.“ Накрая обаче и той реши да зададе един

въпрос.

- Карторците или марсточаните близо ли са? Можеш ли да ми кажеш чрез силата си?

Тя поклати леко глава.

- Мога да разпозная дали някой говори истината, или лъже. Когато погледна някого, виждам истинския облик на сърцето му, намеренията му. Но не мога да проверявам факти

и твърдения.

- Хм-м-м. Истинския облик на сърцето?

Той ѝ подаде водата. Тя отпи предпазливо, а той добави:

- И какво виждаш, когато погледнеш мен?

Тя се скова в ръцете му, а по гърдите му прескочиха някакви едва доловими искрички.

После тя се отпусна и се засмя.

- Объркваш способностите ми - тя му върна мяха. - В момента твърдят, че мога да ти се

доверя.

Той изсумтя тихо и също отпи. Водата беше затоплена от слънцето. След две глътки

отпусна мяха.

- Мога ли да ти се доверя? - погледна го тя през рамо.

Той се усмихна.

- Стига да се подчиняваш на заповедите ми.

Стана му драго - невероятно драго, - когато репликата му спечели наперен сумтеж.

- Имаш опасно умение - рече той, щом тя се обърна напред. - Разбирам защо хората са

готови да убиват за него.

- Вярно, могъщо е - призна тя. - Но не толкова, колкото смятат хората... А напоследък се

убеждавам, че дори аз самата го надценявам. Лесно се заблуждавам от силната вяра. Ако

човек вярва в онова, което говори, магията ми не може да долови разликата. Ще позная, ако някой изрече откровена лъжа, но когато хората мислят, че говорят истината, вещерството ми го приема - тя замълча, а после добави почти раздразнено: - Затова не

повярвах на думите ти, че Нубревна се нуждае от търговско споразумение. Способностите

ми твърдяха, че е вярно. Те обаче казаха същото и за лъжите в учебниците ми по история.

- Ех... - въздъхна Мерик, впечатлен от тъгата в гласа ѝ... както и от начина, по който той

караше магията му да жужи в гърдите му.