успя да го прикрие. Затова изтърси най-убедителната лъжа, която ѝ хрумна:
- Из-изглеждаш уморена. Съжалявам много. Тъкането изтощително ли е?
Кукловода явно се усмихна.
- Знаеш ли - заяви тя мило, - ти си първият човек, който ме пита подобно нещо.
Разкъсването на нишките е уморително, но най-много ме изтощава разговорът с теб. И
въпреки това...
Тя замлъкна и затвори очи. После наведе глава и облегна чело в желязната решетка на
нивото на очите, а умората ѝ стана осезаема. Тя въздъхна, сякаш металът я успокои.
- Изтощението от разговорите с теб си струва. Напоследък кралят толкова често ми се
гневи, а аз правя всичко, което пожелае. Разговорите с теб са единственият лъч светлина в
дните ми. Никога досега не съм имала приятелка.
Изьолт не реагира. И най-малката мисъл или движение щяха да издадат онова, което се
надигна дълбоко в нея: ужас.
И още по-лошо: смътна следа от съжаление.
За щастие, момичето сянка не забеляза мълчанието ѝ, тъй като словесният ѝ поток не
спираше:
- Следващите няколко дни ще отсъствам, Изьолт. Кралят ми даде задача, която ще
изцеди силите ми. Навярно след това ще бъда твърде уморена, за да те открия. Но... - в гласа
ѝ се прокрадна обещание, - щом се възстановя напълно, пак ще те навестя.
Тя млъкна и зейна в широка прозявка.
- Преди да те оставя, искам да ти благодаря. Всички тези планове и места, скътани в ума
ти, много зарадваха Краля на обирджиите. Именно затова той ми повери великата мисия за
утре. Така че: благодаря ти - всичко се случи благодарение на теб. Сега трябва да си
почина, за да мога да пръсна всички, както ми заповяда кралят.
„Какви хора? И какви планове и места? - понечи да попита Изьолт. - Какво си взела от
ума ми?”
Думите ѝ обаче останаха неизречени. Владееше я единствено трескав, буен пламък - в
ума ѝ, на езика ѝ, в дробовете... Като жилките на светкавица.
После гледката на Познин изгасна като фенер, също толкова внезапно, колкото се беше
появила, а Изьолт се върна в собствената си кожа. Потъна в собствените си сънища, в плен
на собствения си ужас.
* * *
Никога през живота си Едуан не беше следил някого с толкова сили и внимание. Със
Сафия беше лесно - той успяваше да надуши кръвта ѝ без усилие, докато кръвта на
човек, с аромата на бистра езерна вода и снежни зими, му убягваше. Едуан го улавяше, но
двайсет крачки по-късно го губеше и успяваше да го открие чак след известно време в
гората.
Това беше необяснимо и щом изгуби мириса за стотен път, той почти се отказа от
принца. Така или иначе, беше намислил да го измами и да задържи веровещицата за
нуждите на баща си. И въпреки това всеки път, щом се замислеше дали да не го остави на
невидимия си враг, необичайна неохота сковаваше раменете му. И врата. Сякаш...
Сякаш дължеше на принца живота си и се чувстваше длъжен да му се отплати.
Слънцето вече се снижаваше към хоризонта, когато следата изстина съвсем. Едуан
стоеше пред черна, усойна скала, по чиято снага се изкачваха стръмни стъпала. Реката тук
беше почти оглушителна, а над главата му се носеха тлъсти прилепи.
Веровещицата беше минала оттук по-рано - той долови следи от мириса ѝ, - но не се
беше задържала дълго. Тоест, и той самият нямаше да се бави. Принц Леополд не беше
негова грижа. За разлика от Сафия. Време беше да се откаже от търсенето му.
Да, но той тъкмо се извърна, готов да поднови смисления лов, когато един повей на
бриза над скалите донесе ухание до носа му... и в кръвта му.
Едуан се втурна нагоре по изтърканите стъпала. Летеше нагоре през две, после и през
три наведнъж, докато най-сетне не стигна върха. Над леките вълнички блестеше
розовеещо слънце. Вятърът шумолеше през обраслите в зелено клони на шест кипариса, а
в далечината громолеше гръмотевица.
Намираше се пред Кладенец на произхода. Кладенецът на водата във Вещерия.
Трябваше да се досети, че е тук, че това е той. Старата му наставница непрекъснато
разказваше за него, когато Едуан беше малък.
Мястото обаче не отговаряше на описанията ѝ. Тук имаше живот. Дърветата бяха
зелени, водата се къдреше. Изглеждаше почти сякаш Кладенецът беше жив... което обаче
беше невъзможно.
Той пропъди мислите си. Нямаше време да огледа околността, а и тя не го
интересуваше.
Вирнал високо нос, той се прокрадна отдясно на Кладенеца. Направи дванайсет стъпки,
преди кръвомирисът на врага му да се появи отново. Във въздуха се разнесе бавно
ръкопляскане.
Леополд излезе иззад най-близкия кипарис, пляскайки с ръце.
- Намери ме, монахо - принцът се усмихна безсърдечно. - По-бързо, отколкото се
надявах.
Едуан сви ноздри и посегна към ножа за хвърляне.
- Планирали сте го.
- Така е - въздъхна Леополд. - Но преди да ме намушкаш, бих искал да отбележа, че
трябваше да те убия, а предпочетох да не го правя.
- Да ме убиете... - повтори Едуан.
Преди следващия удар на сърцето си вече беше извадил ножа и беше протегнал ръка
