Веровещица полностью

Накрая обаче тя се застави да се върне и помогна на Иврен да развие постелките под

една огромна скална козирка. Сигналният камък, поставен отгоре ѝ, сияеше в

тъмнолилаво на залеза.

Когато най-сетне подредиха всичко и изгълтаха горещата овесена каша за вечеря, Изьолт се мушна в постелката си и склопи уморени очи, жадуваща за съвършеното чувство

на принадлежност, което беше усетила в хладните, бурни води на Кладенеца на произхода.

Въпреки това - макар че си спомняше как се беше почувствала - не успя да го изпита

отново.

Унесена в мисли, въпроси и разсъждения, тя задряма.

Сянката я чакаше.

- Ето те! При това си съвсем здрава.

Звучеше искрено щастлива от това и Изьолт си представи, че в действителността е

плеснала с ръце. Беше сигурна, че тя съществува в действителност; този глас не беше

просто налудничаво продължение на най-скритите ѝ страхове.

- Права си - изгука сянката. - Истинска съм като теб. Ето, виж... Ще ти позволя за миг да

погледнеш през моите очи - само за да те убедя.

Обзе я усещане, сякаш изплуваше от дълбоко под водата. Пред очите ѝ заигра светлина,

последваха цветове -сиво и зелено - и неясни форми... докато накрая всичко не потъна в

тъмнина, сякаш сянката затвори клепачи за дълго и светът не се материализира пред нея.

Пред очите ѝ изникнаха сиви, изтрити и очукани камъни. Тоест пред очите на сянката, през които тя гледаше в момента.

Гледката напомняше стария фар във Веняса, но вместо мокрия морски плаж местността

беше покрита е тучно зелено. По стените се виеха бръшляни. В основата на сградата

никнеха туфи трева.

- Последвай ме, последвай ме - пееше сянката, макар че Изьолт всъщност не можеше

нито да я последва, нито да мръдне. Тя гледаше през очите ѝ, тоест движеше се с нейните

движения.

- Къде сме? - попита тя.

Искаше ѝ се да извърне главата на сянката и да види още нещо, не само сводестия вход

на кръгло помещение.

Вечерното слънце нахлуваше през счупените стъкла на прозорците. Беше по-ярко от

това в Нубревна. Сянката се насочи към витото стълбище в дъното. Движеше се със

странна, пружинираща походка, сякаш стъпваше само на предната част на стъпалата. И

сякаш всеки момент щеше да заподскача.

Щом стигна стълбите, тя действително заподскача. Нагоре, нагоре, нагоре, заковала

очи в стъпалата, с притихнали мисли. Щом стигна втория етаж, претича до прозореца, от

чиято желязна рамка все още висяха парчета стъкло.

- Намираме се в Познин - обясни тя най-сетне. - Чувала ли си за него? Столицата на

някога великата Република Аритва. Всеки народ обаче преживява възход и падение, Изьолт. Но накрая всеки народ отново подема възхода си. Скоро тези руини ще се

превърнат в градове и този път други народи ще загинат.

Докато говореше, сянката се облегна на перваза и пред очите ѝ изплува широка улица -

пълна със стотици... не, със стотици стотици хора.

Изьолт се сепна. Мъжете и жените стояха в редици и дори на тъмночервената светлина

на залеза сажденият цвят на кожата им личеше. Както и чисто черните им очи.

И трите скъсани нишки, повяващи се над главите на всеки.

- Кукловода... - прошепна Изьолт.

Момичето сянка застина неподвижно, сякаш беше затаило дъх. После кимна отсечено и

картината се размести.

- Да, казват ми „Кукловода“, макар че на мен не ми харесва. На теб би ли ти харесало, Изьолт? Звучи толкова... хм, знам ли. Толкова лекомислено. Сякаш заниманията ми са

детска игра. А те не са - изсъска тя. - Това е изкуство. Шедьовър на тъкачеството. Никой

обаче не благоволява да ме нарече становеща. Дори кралят! Именно той пръв ме обяви за

становеща, а сега отказва да ме нарича с истинското ми звание.

- Хм-м-м... - пророни Изьолт.

Почти не слушаше мрънкането на момичето. Трябваше да извлече възможно най-много

при всяко завъртане на очите ѝ към пръснатите. А и явно момичето не можеше да прочете

мислите ѝ, докато беше потънала в своите собствени.

Във всяка редица имаше по десет души. Мъже, жени... дори и по някоя по-дребна фигура

като поотраснало дете. Очите на Кукловода обаче никога не се спираха на отделните хора, а и Изьолт беше твърде заета да прецени размерите на армията, за да се съсредоточава

върху подробностите, които забелязваше.

Беше преброила петдесетина редици - а не беше и преполовила улицата, - когато

думите на Кукловода отново привлякоха вниманието й:

- И ти си становеща, Изьолт, и щом се научиш да тъчеш, двете заедно ще променим

званието си.

- За-заедно?

- Не си като другите нишковещи - обясни Кукловода. -Заредена си с потребността да

променяш нещата, както и с ненавистта, за да го направиш. С гнева, за да разбиеш света.

Скоро ще го прозреш. Ще приемеш истинската си същност, а когато това стане, ще дойдеш

при мен. В Познин.

В гърдите на Изьолт се надигна горещ, потрисащ пристъп, толкова силен, че тя едва