Веровещица полностью

Той стисна юзди в ръце и вещерският му знак се разкриви върху жилите му.

За половин удар на сърцето се отдаде на фантазията, че Сафи не е домна, а той не е

принц. Че са просто двама пътници на голия път, където единственият шум бяха копитата

на конете, повеите на вятъра и разговорът на Иврен и Изьолт зад тях.

Пустошта наоколо обаче скоро обсеби мислите му, заедно с неизбежния кръжец

тревоги, които не можеше да овладее. Кълен... Вивия... Крал Серафин.

Сафи като че усети накъде се беше насочил умът му и подхвърли:

- Носиш твърде тежко бреме, принце - тя се сгуши и се облегна на гърдите му. - Не съм

срещала човек с толкова грижи.

- Роден съм с титлата си - каза той дрезгаво и леко я придърпа до себе си. Прие

близостта, с която му говореше. С която го докосваше. - И я приемам сериозно. Въпреки че

никой не иска да го правя.

- Това обаче е всичко, нали? - по гръбнака ѝ премина предизвикателна тръпка. - Харесва

ти да се чувстваш полезен. Дава ти цел в живота.

- Може би - промърмори той отнесено.

Близостта ѝ го разсейваше. Както и начинът, по който дъхът му и вятърът си играеха с

непокорните ѝ къдрици. Накрая той си наложи да смени темата и да се съсредоточи върху

думите на Сафи, не върху близостта й:

- Говориш отличен нубревненски. Почти без акцент.

- Години уроци - призна тя. - Макар че научих най-много от наставника си. Той е

думовещ и магията изглажда акцента му. Караше ме да се упражнявам с часове с Из.

- Какво образование... - поклати глава Мерик. - И физически тренировки, в съчетание с

вещерство, за което хората са готови да убиват. Помисли само какво можеш да постигнеш, Сафи. Помисли каква можеш да станеш.

Тялото ѝ трепна лекичко и тя тръсна крак.

- Предполагам - рече накрая, - че мога да се сдобия с власт, да променя нещата или да

правя каквото умееш и ти - каквото и да е то, принце, но бих подхванала обречена битка.

Нямам нужните качества, за да застанеш начело на хората си. За да ги водя. Твърде съм...

непостоянна. Ненавиждам да стоя на едно място и с изключение на Изьолт в живота ми

няма нищо сигурно.

- Значи, цял живот ще бягаш? Дори и ако някой пожелае да...

Той не довърши. Последната дума се запъна в гърлото му - да останеш.

Дори неизречена обаче, тя нажежи въздуха помежду им и Сафи се обърна към него, повдигнала вежди. После прикова очите си - прекалено сини - в него, на един пръст от

неговите.

И изведнъж разстоянието между тях като че изчезна. Тази река не му беше подвластна,

преливаше през бреговете си, а той не успя да измисли друго, освен да спре кобилата, да

вдигне Сафи и...

Не. Не можеше да позволи на мислите си да тръгват нататък. И нямаше да го направи.

Закачките бяха едно, но докосването... Можеше да го отведе на рисковано място. До

рискован край. Не и с карторска домна. Не и с годеницата на императора.

Затова той отправи отчаяна молитва към Ноден денят да свърши по-бързо, преди той -

или магията му - съвсем да излезеха от контрол.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

Изьолт и останалите стигнаха до избраното за лагера място едва когато розовият

слънчев диск вече се скриваше зад Яданско море. Тя вече беше напълно убедена, че

бедрата ѝ са безвъзвратно деформирани отвътре.

Потокът беше чист - както беше обещал Йорис, - поради което около него беше

изникнала гъста горичка. Той течеше буен и при дъжд заливаше тясното си корито. Затова

след като напоиха конете, Мерик нареди да разположат лагера си на близкия хълм, в

сянката на дъбове и скали.

Разбира се, беше нужно доста време, докато Мерик даде заповедта. Двамата с Иврен

прекараха поне четвърт час, съзерцавайки папратовите стъбла, заслушани в песента на

нощните жаби. Нишките им бяха толкова еуфорични, толкова триумфални, че Изьолт

посъветва Сафи просто да ги остави на спокойствие.

Накрая обаче дорестата кобила се отегчи от чакането. Тя пощипна Мерик по рамото с

устни и го накара да се опомни. Докато Изьолт и Иврен събираха дърва за огън за вечерята, Сафи и принцът вчесаха конете.

Над главите им цвъртяха бързолети, които като че се радваха на компанията им не по-

малко, отколкото Изьолт - на звуците им. Беше благодарна за всичко, което отвличаше

вниманието ѝ от нишките, затуптели над Сафи и Мерик. Докато яздеха заедно, яркостта на

нишките им насмалко не ѝ беше докарала главоболие.

Нишките на Иврен също бяха ослепителни и откакто бяха напуснали Дара на Ноден, не

бяха спрели да сияят в замаяно розово и в уверено зелено.

Как беше възможно трима души да чувстват толкова много, я удивяваше и уморяваше.

Тя се приведе, грабна една обвивка на цикада от клона на земята и я сложи в

нарастващата купчинка подпалки. Мерик настояваше стъкнатият огън да бъде малък, така

че беше събрала достатъчно дърва, но не беше готова да се върне при останалите. Имаше

нужда от време, за да овладее мислите си. За да постигне нишковещерския мир.