Веровещица полностью

възпротиви се Изьолт. - Техният съд не е чуждоземен.

- Именно за това говоря, Из! Изопачили са тази клауза, защо да не го сторят и с другите?

Дори не сме сигурни дали изобщо се стремят да не нарушават Спогодбата.

Това накара Изьолт да се замисли - слава на боговете, - но Сафи тъкмо вдигна юзди, за

да подкара отново, когато нишкосестра ѝ вдигна ръка.

- Нишкокамъните... - рече равно. - Ако се озова в беда, ще разбереш по нишкокамъка си.

Ако светне, значи трябва да ми дойдеш на помощ.

- Не...

- Да - в ъгълчето на устата на Изьолт заигра усмивка, тя извади нишкокамъка си и го

стисна здраво. - Ясно ти е, че планът може и да сработи, а и е единствената смислена

стратегия, която мога да измисля. Просто трябва да се благодарим, че Дейна е опустял

град. Никой няма да пострада.

- Освен нас, искаш да кажеш.

- Престани да спориш и започвай да се събличаш.

Тя скочи от седлото и омота юздите си около един нисък клон. После взе да разкопчава

ризата си.

- Задава се буря, Саф, а ти си в окото ѝ. Мога да бъда дясната ръка, ако ти пожелаеш да

си лявата.

„Лявата ръка вярва на дясната - непрекъснато повтаряше Матю. - Лявата ръка никога

не се обръща назад, преди портмонето да бъде задигнато.“

Изьолт винаги беше играла ролята на лявата ръка - винаги беше разчитала на Сафи, за

да отвлича вниманието докрай. Е, сега беше ред на Сафи да стори същото.

В гората нахлу мощен вятър. Той връхлетя върху Сафи, около нея... а после се събра зад

нея. Тя се обърна с насълзени очи. Над дърветата се виеха черни като катран буреносни

облаци.

- Това не ми харесва - рече тя; вече наистина се налагаше да крещи. - Всъщност направо

го ненавиждам - и бурята, и плана. Защо трябва все да сме „ние“? Не може ли да бъда само

аз?

- Защото „само аз“ не сме ние - викна Изьолт в отговор. - Винаги ще те следвам, Сафи,

както и ти винаги ще следваш мен. Нишкосестри до края.

При тези думи в дробовете на Сафи се надигна свирепа, пареща нужда. Искаше да

сподели с Изьолт всичките си чувства - благодарността, обичта, ужаса, вярата... но не го

направи. Вместо това се усмихна мрачно.

- Нишкосестри до края.

После послуша съвета на Изьолт: скочи от кобилата и започна да съблича дрехите си.

Едуан надуши старата си наставница от повече от километър. Никога не би сбъркал

мириса ѝ - прясна изворна вода и солени скали. Познаваше го, както познаваше собствения

си пулс.

И знаеше, че няма как да го избегне, освен ако не решеше да се отклони от пътеката -

което не смяташе да прави -или да я убие на място.

Което също нямаше да прави.

Носеше се през размазани в петно зелени гори, жълтеникави скали, утринна светлина и

громоляща буря. Едуан достигна до най-тясната точка на пътеката - участък, в който от

едната страна имаше високи скали, а от другата - бездна, спускаща се към морето, и

отпусна хватката си върху собствената си кръв. Върна силата на сърцето и мускулите си на

тялото си, забави ход и спря.

Монахиня Иврен стоеше пред него, неподвижна като статуя. Единственото движение

беше горещият вятър в косите и в карауенското ѝ наметало. На ремъка ѝ бяха останали

само два ножа. От меча ѝ нямаше и следа.

Старата монахиня не се беше променила за двете години, откакто Едуан беше напуснал

Манастира. Може би лицето ѝ беше малко по-изпечено. И уморено - изглеждаше, сякаш не

беше спала от дни. Дори седмици. При все това косата ѝ си оставаше все така сребриста.

А изражението - все така нежно и загрижено, каквото го помнеше.

Това го разгневи. Никога не беше имала правото да се тревожи за него... определено

нямаше това право и сега.

- Мина твърде много време - подхвърли тя с гърления си глас. - Пораснал си.

Той усети, че стисва зъби. И присвива очи.

- Отстъпи!

- Знаеш, че не мога да го направя, Едуан.

Той извади собствения си меч от ножницата. Едва доловим шепот на фона на грохота

на вълните под тях.

- Ще те посека.

- Няма да е лесно.

Иврен изви китка. В дланта ѝ тупна зловещо острие. Тя ловко изнесе крак назад и

приклекна в отбранителна позиция.

- Не забравяй кой те е обучил.

- А ти не забравяй за вещерството ми, монахиня Иврен.

Той извади ножа за дуел от хълбока си и присви колене като нея.

Тя се раздвижи - завъртя се и наметалото ѝ се вдигна във въздуха. Целеше да го обърка, само че той не изпускаше ръката ѝ от очи. В крайна сметка самата тя го беше научила, че

тайната на всяка битка с ножове е да владееш ръката с ножа.

Иврен се въртеше все по-близо. Той се приведе, за да я посрещне.

Обаче посрещна не острието ѝ, а стъпалата... по-точно, тока на ботуша ѝ, който се заби

във врата му. Едва тогава и ножът се заби в гърдите му.

Той залитна назад, не достатъчно ловко. Както би го направил, ако се биеше с някого

другиго, а не с нея.

Магията му изригна и той отскочи на десет крачки назад - твърде бързо и твърде далеч,

за да успее да го последва. После сведе очи.

Ножът ѝ го беше порязал. Четири плитки разреза, които вещерските му способности