Веровещица полностью

щяха да излекуват, независимо дали го искаше, или не. Щеше да пропилее част от силите

си за безвредни драскотини.

- Знаеш кои са - викна Иврен и взе да обикаля решително около него. - Дали сме обет,

длъжни сме да ги браним.

Едуан я наблюдаваше изпод вежди.

- Значи си чула слуховете? Уверявам те, монахиня Иврен, те не са Каар Ауен. За целта

трябва и двете да са ефировещи.

- Това няма значение - тя се усмихна ужасяващо, в смесица от възторг и дива ярост. -

Явно сме разтълкували погрешно Записите и не е нужна пустовеща. Видях го, Едуан -

момичетата пробудиха нубревненския Кладенец на произхода...

В този миг той нападна, насочил меч, макар че по някаква причина не се хвърли напред

с цялата сила, на която беше способен. Не изви посоката си в последния миг, не изстреля

бърза поредица от ножове. Просто насочи меча си напред, а тя - както и очакваше - се изви

вляво и го парира с лекота.

- Момичетата доплуваха до центъра на извора - рече тя.

- Невъзможно - Едуан се извъртя наляво.

- Видях го със собствените си очи. Видях как магията се възпламени, а земята

затрепери.

Тя замахна към него с ножовете си, след което заби пръста на крака си в коляното му

със светкавичен ритник.

На пръста имаше острие.

В крака на Едуан изригна болка... следвана от кръв. Той потисна рева си и се завъртя

встрани, преди да попадне под атаката на нови остриета.

Опитваше се да го измори. Дребни рани, с които да го забави.

Обаче вече се беше задъхала - нещо, което беше изключено две години по-рано. Беше

уморена и беше изключено да издържи повече от него. Дори с бързите си, безмилостни

атаки. Дори той да я щадеше.

- Видяла си единствено онова, което си искала да видиш - рече той и отскочи назад. -

Кладенецът никога не би ги допуснал до средата.

- Но го направи.

Иврен се спря, вдигнала ръце и остриета в готовност, заковала върху него поглед, пълен

с плам.

- Момичетата докоснаха извора на Кладенеца и той се пробуди. А после водите

излекуваха Изьолт.

Изьолт. Номатското момиче без кръвомирис.

Не можеше тя да е едната от Каар Ауен. Той отказваше да го повярва. Беше твърде

обикновена. Твърде мрачна.

Колкото до веровещицата, ако тя действително беше другата половина от Каар Ауен, то

да я предостави на баща си означаваше да наруши карауенския си обет. Самата мисъл за

това изпълни жилите му с ярост. Нямаше да загуби всичко ценно в живота си, защото

монахиня Иврен беше лековерна, отчаяна стара глупачка.

Затова той запрати един от ножовете си към нея със светкавично движение.

Иврен го отби във въздуха и използва засилката, за да хвърли един от собствените си

ножове.

Едуан се метна наляво. Улови ножа и го хвърли обратно.

Тя обаче вече танцуваше нагоре по козирката, превръщайки терена в свое предимство.

Лесно изпълзя нагоре по камъните и извади камичката от ножницата... последното ѝ

оръжие. После се хвърли към Едуан.

Той се метна напред и се изтъркаля под нея. После се изправи, замахна с меча...

...и острието се удари в камичката и се спря в париращия зъб. Ръката ѝ потрепери. Беше

изключено малкото ѝ острие да устои на меча; или пък силата ѝ да възпре тази на Едуан.

- Не забравяй... кой си - простена тя.

Стоманата на меча му се плъзгаше... все по-близо до нея. Всеки момент лакътят ѝ щеше

да поддаде. И острието му щеше да разпори гърлото ѝ.

- Каар Ауен са дошли, за да ни спасят, Едуан. Не забравяй дълга си към тях.

Камичката се изметна.

Острието на Едуан се стрелна надолу. Достигна гърлото ѝ...

...обаче той го спря. Задържа го в последната частица от секундата. По стоманата покапа

кръв. Иврен пое въздух, ококорила очи.

- Приключихме - заяви Едуан и отдръпна меч.

Пръсна кръв. Тя покапа по лицето на Иврен и по униформата на Едуан.

Лицето ѝ посърна рязко. Пред очите му тя се превърна в уморена, стара баба.

Гледката го свари неподготвен, затова без да промълви нищо повече, той прибра меча

си в ножницата и се спусна надолу по пътеката.

Обаче щом стигна завоя към гората - под грохота на гръмотевиците, които долитаха от

далеч по-близо от очакваното, - в гърба му издрънча стомана. Тя застърга в ребрата му и

прониза десния му бял дроб.

Усещането беше познато. Карауенски нож за хвърляне. Същият, който самият той беше

запратил по нея преди малко.

Заболя го. Освен това кръвта, която заклокочи в гърлото му, затрудни дишането му.

Мисълта, че Иврен беше безскрупулна, както винаги, обаче го накара да се усмихне. Поне

това не се беше променило.

ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ

Това като нищо щеше да излезе най-глупавият план, който Изьолт беше измисляла

някога, така че - в името на Луната майка, - дано Мерик и договорът му да си заслужаваха.

„Осемдесет крачки“, помисли си тя, докато гледаше приближаващите я с пълна скорост

по главната крайбрежна улица в Дейна седемнайсет моряци. Други дванайсет трополяха

по първия кей, на който вече стоеше закотвеният им кораб.

Защото - разбира се - марсточаните бяха достигнали града в същия момент като тях