Веровещица полностью

дъжда униформи и съсредоточени нишки. Дребни и жилави, широкоплещести, очевидно

женствени, изобщо - всякакви.

Поради вятъра, плисъка на дъжда и грохота на черните облаци над главата ѝ слухът ѝ

не беше от полза. Кожата ѝ беше изтръпнала и мокра.

Първите войници изскочиха на площада... и забавиха крачка. Спряха предпазливо, а

нечий женски глас надвика воя на бурята:

- Това не е тя!

Стомахът на Изьолт стана на камък. Тя посегна с лява ръка към главата си. Кърпата я

нямаше. Прогизналата ѝ черна коса се виждаше ясно;

- Намерете истинската домна! - нареди жената. - Към брега!

Ледът, сковал стомаха на Изьолт, тръгна нагоре. Попречи ѝ да диша. Щяха да си

тръгнат... просто така?

- Чакайте! - изпищя тя и скочи от шадравана.

Ако успееше да привлече вниманието на няколко от тях и да ги задържи тук, Сафи може

би щеше да има шансове.

Тя се затича след оттеглящите се войници. Няколко бяха спрели и се обръщаха към нея.

Бавно, много бавно. Изьолт се пресегна към сабята си, готова за нападение.

До мига, в който не я прониза гореща вълна. Хряс! След което нишките се свиха, толкова

рязко, че коленете ѝ едва не се подкосиха.

Само за един дъх време безброй нишки просто се бяха скъсали. Бяха пречупени.

Пръснати.

Най-близкият войник се извърна с лице към нея. Очите му бяха черни. Кожата му беше

покрита с плюски.

После той започна да дере ръкавите си... кожата си... докато зад него все повече войници

се обръщаха към Изьолт.

И всички се пръсваха.

ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ

Сафи огледа запустялата улица край кея иззад една избеляла елша. Потрепваше с

пръстите на краката си, впила нокти в грубата кора, а поривът да помогне на Изьолт

направо щеше да прекърши гръбнака ѝ.

Тя обаче не изостави плана и изчака и последният марсточанин да се спусне след

Изьолт по уличката. После тръгна към Дейна.

Не отлепяше очи от кораба, заклатил се силно край първия кей. Няколко моряци се

суетяха по палубата, но бяха твърде заети с усилващата се буря, за да погледнат към нея.

Все пак тя извади карауенския си меч - за всеки случай.

Очите ѝ се стрелкаха между пътя, който приближаваше, и най-близкия кей. Празно, празно... наоколо нямаше жива душа. Един от доковете трябва да беше посоченият от чичо

Ерон в договора кей Седем.

Макар че на този етап не би се учудила, ако се окажеше, че кей Седем изобщо не

съществува. Че чичо Ерон никога не беше имал намерението да изпълни своята част от

уговорката.

Е, в този случай излъганият щеше да остане той, защото Сафи беше решена да осигури

договора за Мерик през адски огньове или океански миноги.

В мига, щом стъпи на първите павета, на главата ѝ падна тлъста дъждовна капка. Тя

погледна небето - и мигновено се раздуха. Бурята почти беше достигнала Лейна и

определено не беше естествена - особено с тези черни облаци.

„Какво правиш, принце?“

Дъждът се усили. Внезапно една от вълните заля мярката за висока вода, потопи

първия док и покри паважа с пяна..

Дотук с дебненето значи. Сафи се затича... препусна като бясна. Ако бурята

продължаваше така, след минути и трите кея щяха да се озоват под вода.

Тя стигна до първата дървена платформа. Беше покрита с водорасли и скърцаше

заплашително под подметките ѝ. Сафи направи четири крачки напред, без да изпуска

поклащащия се отпред боен кораб от очи, после се обърна, готова да се втурне към

следващия кей.

Докът обаче беше хлъзгав, вълните го блъскаха яростно, а вятърът беше твърде силен.

Тя толкова се беше съсредоточила в това къде стъпва и кога да прескочи следващата

вълна, че не забеляза спотаилата се наблизо тъмна сянка.

Едва когато отново се върна на улицата, тя най-сетне забеляза марстошката Усойница

на трийсет крачки пред себе си, точно на пътя към следващия кей.

- Ако дойдеш с мен, никой няма да пострада! - извика Усойницата.

Гласът ѝ - а и силуетът, определено бяха женски.

„Не, благодаря“, помисли си Сафи и вдигна меча. Жената нямаше оръжие, за разлика от

нея. Тя размаха меча си.

- Ще ти дам само един шанс, веровещице! Или се присъедини към Марсток като

съюзница, или умри като наш враг!

Сафи едва не се изсмя на думите ѝ. Мрачен, гневен смях, защото този миг беше

очаквала цял живот: мигът, в който вещерските ѝ способности щяха да изрисуват мишена

на челото ѝ и войниците щяха да се спуснат да я гонят.

Вярно, толкова години беше очаквала по-скоро ад-бардове, но спокойно щеше да се

задоволи и с Усойниците.

Тя присви тяло в бойна готовност за атака. Блесна светкавица. Тя премигна - не успя да

се овладее, - а щом отново отвори очи, вятърът я заблъска. Дъждът я прониза. А жената

вече имаше оръжие... разбира се. Преди един удар на сърцето ръцете ѝ бяха празни, а сега в

тях се мъдреше млатило5, чиято желязна глава беше с размерите на черепа на Сафи.

- Откъде, по дяволите, се взе това? - промърмори Сафи. - И това по топката шипове ли са?