Веровещица полностью

Тя подаде вдървено ръка на Сафи. Тя не се нуждаеше от помощ, но все пак я прие.

После Иврен помогна и на Изьолт да се качи на своя кон, отвори решително дисагите и

извади сигналния камък. Той проблясваше в сивкаво, като просветляващото небе над

главите им. Тя пророни: „Сигнал“ и вътрешността му лумна в ярка синя светлина.

- Така Мерик ще може да ви намери - тя подаде камъка на Сафи. - Извадете го, щом

пътеката ви тръгне по брега.

Сафи я измери с поглед - сивите ѝ коси се развяваха на утринния бриз, украсени в

сапфиреносиньо от светлината. Тя разтвори пръсти и пое тежкия кварц.

Иврен кимна спокойно. След това свали колана с меча си.

- Изьолт, вземи сабята на Мерик. Вързана е за седлото на петнистия кон. Сафи, ти

получаваш това - тя положи ножницата с острието в скута ѝ. - Все пак карауенската

стомана е най-добрата.

Сафи преглътна. Дребната шега я накара да осмисли момента и тежкото прозрение

колко много хора рискуваха живота си, за да ѝ позволят да стигне до Лейна, за да може

Мерик да получи търговското си споразумение.

Тя нямаше да ги предаде.

- Изьолт - рече, черпейки думи от същината, от ядрото на вещерството си, - тръгваме за

Лейна. Без забавяне, без спиране.

Нишкосестра ѝ я погледна и лешниковите ѝ очи се обагриха в яркозелено на

светлината на сигналния камък. Погледът ѝ проблесна диво - този блясък неизменно ѝ

вдъхваше сили, - тя вдигна брадичка и рече:

- Води, Сафи. Знаеш, че винаги ще те следвам.

При тези думи Иврен се усмихна.

- Нямате представа откога чакам да чуя тези думи. Да ви видя двете, яхнали конете.

Истински - очите ѝ грейнаха със странен блясък. - Знам, че думите ми в момента не

означават нищо за вас, но скоро ще ме разберете.

- След като се изправя срещу Едуан... след като му покажа за какво се бие... ще ви намеря

в Лейна. Благод... - Иврен се задави на думата, а очите ѝ грейнаха щастливо. - Благодаря ви, че ми вдъхнахте надежда, момичета. След толкова векове Скръбта на Еридиси най-сетне се

сбъдва; открих Каар Ауен, а вие събудихте Кладенеца на водата. Затова сега ще ви защитя с

всичко, с което разполагам, както ме задължава обетът ми.

Тя се поклони тържествено, а магията на Сафи запя от истината, с която беше пропит

жестът.

После Иврен Нихар се извърна и се отдалечи.

- Луната майка да ни пази! - прошепна Изьолт. - К-к-какво беше това?

Сафи обърна очи към нея. Тя беше възвърнала маската си на нишковеща, макар че не

беше овладяла съвсем езика

- Не знам, Из. Да не би да мисли, че ние сме...

- Каар Ауен - довърши Изьолт. - М-м... Мисля, че да.

- Подземни богове, днес не мога да понеса повече изненади.

Сафи насочи коня към изгрева и потисна объркването и съмненията си - скри ги

дълбоко, където не ги усещаше.

Щом подкара кобилата към пътеката, със задоволство усети, че животното подръпваше

юздите. Конете бяха готови за галоп, Изьолт също, а Сафи щеше да сложи край на това.

Тя заби пети в ребрата на кобилата и се понесе в елегантен галоп - към Лейна, в

Стоостровието.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ

Когато Мерик най-сетне се приземи на главната палуба на „Жана“, там цареше

оживление. Носеха се на запад, а изгряващото слънце ги следеше ядно в гръб.

Той присви очи към руля - точно срещу слънцето - и забеляза Кълен. Превитата му, задъхана фигура някак успяваше да изпълни платната с вятър. Кълен. Мерик се понесе

през палубата, а над думкането на ветробарабана екна гръм.

След него се спусна цяла свита.

- Адмирале... - извика Райбър.

Той я отпрати с ръка със задъхана команда:

- Хермин.

Опитваше се да тича, говори и диша едновременно. Самият той вече беше уморен, така

че не можеше да си представи колко изтощен е Кълен.

Хермин докуцука до него.

- Какво става?

- Йорис е намерил принц Леополд в безсъзнание до Кладенеца на произхода.

Кръвовещият явно го е нападнал и предал.

Мерик забави крачка. И Леополд ли беше тук? Какво, по дяволите, щеше да прави с

проклетия принц? За момента прогони мисълта и я остави за после.

- Адмирале! - викна Райбър отново. - Важно е, сър!

- Не сега.

Той скочи на квартердека, където вятърът брулеше по-шумно и по-силно. Приближи се

до приведения над руля Кълен и се зачуди защо Райбър беше допуснала сърценишката си

да се пресили толкова.

- Спри кораба! - изрева му. - Спри вятъра!

После стисна Кълен за редингота и го вдигна пред себе си.

Лицето на нишкобрат му сивееше, но очите грееха ясно зад ветроочилата.

- Не мога... да спра - рече той задъхано. - Трябва да настигнем... марсточаните.

- Ще ги настигнем, но не е нужно да бързаме толкова...

- Напротив! - извика Райбър и се изправи пред него. - Нужна е, защото кръвовещият е

тук.

Дъхът заседна в гърлото на Мерик и той се опули срещу Райбър. Омагьосаният въздух

дразнеше очите му, ревеше в ушите му. Той се метна към фалшборда и извади далекогледа

си.

- Къде? - прошепна със заседнало в гърлото сърце.