Веровещица полностью

Тя отскочи назад - макар че вятърът почти не ѝ позволяваше да помръдне - и за миг се

замисли дали карауенската стомана беше достатъчно здрава, за да пререже желязото.

Реши, че не е - точно в мига, в който бодливата смъртоносна топка се понесе към

главата ѝ.

Сафи се изви настрани. Млатилото профуча покрай главата ѝ, един от шиповете закачи

кожата ѝ и кръвта нахлу в очите ѝ. За част от секундата думите на договора грейнаха под

клепачите й: „Всички уговорки ще бъдат прекратени, ако кръвта ѝ бъде пролята“.

В следващия миг кракът на Усойницата полетя към лицето ѝ и времето ѝ за мислене

изтече.

Тя блъсна ботуша с лакът и успя да наруши равновесието ѝ - както и да я накара да

отпусне млатилото.

Сафи замахна с меча си към желязната верига, обаче вместо засилката на топката да

замотае веригата около меча - и да ѝ позволи да изтръгне оръжието от хватката на

Усойницата - желязото сякаш се разтопи... плъзна се над стоманата... и отново се събра в

едно от другата страна на острието.

Тя стисна очи, за да прогони кръвта и дъжда, убедена, че не е видяла добре. Обаче не

беше така. Жената променяше брънка след брънка чак до желязната топка - и направи

млатилото още по-голямо, а шиповете му - още по-дълги. Пред Сафи стоеше железовеща.

„Проклятие... Проклятие, проклятие, проклятие?

Сериозно беше подценила врага си. Не можеше да се изправи срещу нея сама.

Карауенската стомана също беше желязо, така че единственият ѝ шанс бе да се отърве от

меча, да се промъкне покрай Усойницата, след което да се спусне напред, сякаш Пустотата

я гонеше по петите.

И тя направи именно това. Захвърли меча встрани -наум се извини на Иврен, - а когато

Усойницата замахна с млатилото, целейки се в бедрата ѝ, тя скочи колкото можеше по-

високо.

Само че не достатъчно. Топката се понесе към глезена ѝ, готова да смаже костите ѝ с

железните си шипове.

Сафи се подчини на инстинкта. Извъртя се във въздуха и изметна дясна пета навън. Тя

се заби в гърлото на Усойницата.

Сафи не успя да види какво стана след това. Зад нея изригна омагьосан порив на вятъра

и преди да се усети, тя полетя над врага, носена от виещата буря. После паважът се стрелна

към лицето ѝ - твърде стремително - и тя се строполи на земята. Болката прониза цялото ѝ

тяло.

Вече валеше. Светкавиците пращяха, съскаха и се мятаха сред яростния вятър.

Тя се вдигна на крака и премигна, за да прогони водата и убийствената болка. После се

втурна решително напред към втория кей. Както и преди, направи четири крачки по

хлъзгавите дъски и хукна обратно.

Където я чакаше Усойницата.

Затова Сафи направи единственото, което успя да измисли: вдигна ръце във въздуха и

извика:

- Твоя съм!

Усойницата обаче не отпусна млатилото.

- Остави ме да те окова, веровещице, и тогава ще ти повярвам!

- Веровещица? - викна Сафи и повдигна рамене невинно. - Мисля, че си хванала

погрешното момиче!

Лъжа, просъска магията ѝ.

- Аз съм просто домна, при това имението ми не е кой знае какво!

- Не можеш да ме измамиш - изрева жената.

Униформата ѝ се развяваше на вятъра. Шалът ѝ се беше размотал и плющеше бясно

като черно знаме.

Незнайно защо Сафи не можеше да отдели очи от черното парче плат... както и да се

отърси от собствената си магия. „Лъжа, лъжа, лъжа!“, пищеше тя неспирно. „Грешка, грешка, грешка!“

Подобна реакция беше твърде яростна за дреболията, за която беше излъгала.

И в този миг Сафи разбра. Досети се.

Пръсване.

Още щом думата се процеди през съзнанието ѝ, небето избухна.

От облаците изригна взрив от горещина и блясък. Той я заслепи напълно, погълна

всички звуци, притъпи всички сетива.

Коленете ѝ се подкосиха. Тя се катурна напред, премига, протегна ръце с отчаяно

желание да установи къде е, къде е и Усойницата...

И най-важното - кой се пръсва.

Пред очите ѝ изплува неясно изображение... Усойницата. На колене. Втренчена с ужас в

ръцете си, които - както забеляза тя замаяно - бяха с разкъсани ръкави.

Тази жена ли щеше да се пръсне?

Сафи напъна всички сили, за да се надигне и да седне, за да се противопостави на

вятъра, на заряда във въздуха и да потърси следи от черно или мазно по жената...

След което осъзна, че шалът на Усойницата липсваше. Беше се размотал напълно и сега

черната ѝ коса се вееше във всички посоки като рамка на бронзовото ѝ, красиво лице с

остри черти.

Пред нея стоеше Императрицата на Марсток.

* * *

Ветровещерската буря беше разстроила магията на Едуан - беше попречила на мириса

на Сафия да достигне до кръвта му. А може би тя имаше и друго саламандрово платно. Така

или иначе, не му беше останало какво да стори, освен да остави способностите си настрана

и просто да следи марсточаните през Дейна с поглед с надеждата те да го отведат до нея.

Когато си даде сметка, че моряците се бяха събрали на един от площадите, той се качи на

покривите, за да вижда по-добре, а и за да се движи по-бързо.