Веровещица полностью

Въпреки това, когато достигна до площада, забеляза, че моряците се бяха втурнали

обратно към морето... А номатското момиче без кръвомирис стоеше до статуята на

нубревненския бог. Беше ги заблудила до един. Беше примамка.

Едуан изруга и мигновено предизвика магията си, за да потърси веровещицата. Щеше

да се заеме с номатчето по-късно. След това обаче ноздрите му уловиха мириса на нещо

познато: черни рани и разкъсана смърт. Болка, мизерия и безкраен глад.

Пръсване.

Вещерската му природа се отдръпна назад, за миг поразена от изненада. И от ужас при

вида на марсточаните, късащи униформите си. И на черната мас, която забълбука под

кожата им. И на номатското момиче, което се готвеше за бой с тях.

Беше му пределно ясно, че трябва да се измъква... веднага. Той обаче направи друго.

Изчака. Огледа се... А накрая реши.

От устните му се откъсна ръмжене. Това беше дело на Кукловода. Едуан вече можеше да

разпознае стила ѝ. Явно се беше досетила къде е веровещицата и сега се опитваше да му

помогне по своя извратен, пръсващ начин.

Тоест, ако Изьолт загинеше тук, вината щеше да бъде негова - точно обратното на

отплата за живота.

Затова той се втурна към стрехата и скочи. Полетя от третия етаж към шадравана.

Вятърът свистеше в ушите му.

Силно, стремително. Десният му крак докосна земята. Той впрегна засилката си в

претъркулване и се изправи на крака - точно навреме, за да не се вреже в нишковещата,

Чиято сабя се носеше към главата му. Той залегна ниско и стоманата изсвистя във

въздуха.

- Не! - успя да извика единствено, преди да извади меча си от ножницата и да се обърне

към най-близкия пръснат.

Мъжът беше от Усойниците, но беше разкъсал черната си качулка, а кожата му беше

мазна и се гърчеше. Той хапеше въздуха в търсене на някого, когото да погълне.

Едуан заби острието си в рамото му... после го извади. Горещата киселина пръсна по

наметалото му, без да го закачи. Една капка обаче попадна на лицето му и изгори кожата

на бузата му.

„Значи кръвта им наистина е отрова!

Нямаше време да размишлява над прозрението си. Пръснатият мъж вече се тътреше

напред. Киселинната му кръв разяде униформата и постепенно гърдите и ръцете му се

разкриха: обсипани с горещи мехури, готови да се пръснат.

- Главата! - изкрещя момичето, преди да замахне широко със сабята.

Стоманата се впи в плътта. В жилите и костите. Главата на Усойника полетя във

въздуха, тялото му се заклати несигурно и взе да пръска киселина по площада като

фонтан. Капките попаднаха върху дрехите на момичето и прогориха плата. Тя отстъпи

назад... после заби крак в обезглавеното тяло. То се строполи.

Номатчето зяпна ръкавите си, сякаш ужасено от дупките. Глупачка. Не беше ли виждала

как действа киселината? Сама си беше виновна, задето се беше изпречила на пътя ѝ

толкова безразсъдно. И въпреки това Едуан усети, че отваря уста и произнася:

- Стой зад мен.

После се насочи към още четирима марсточани и се зае с тях. Те се хвърлиха към него...

Разбира се, досадната нишковеща не остана зад него, както ѝ беше наредил, а се спусна

напред и замахна със сабя на височината на гърлото.

Не улучи. Най-близкият от пръснатите отскочи назад с неестествена ловкост.

„Ветровещ“, осъзна Едуан и се спусна напред, вдигнал собственото си оръжие. Онзи отново

отскочи назад. Кожата му вреше в черно.

Вятърът блъсна Едуан и той залитна към шадравана. Нишковещата също се олюля, макар че успя да запази равновесие.

Зад него се разнесе оглушителен трясък. Той едва успя да се извърне и да види

пукнатината, която разцепи шадравана, когато нишковещата го стисна за наметалото и го

дръпна.

Шадраванът се пръсна в кълбо от водни пръски и парчета стар камък. Едуан и

момичето на име Изьолт обаче вече се носеха към близката уличка. Явно някой от

марсточаните беше приливовещ и беше намерил източник на сили. Едуан не можеше да го

надвие.

Омагьосаният вятър го блъскаше в гърба подобно на нож, опитващ се да разцепи

кожата му. Наметалото все пак го предпазваше, а той предпазваше момичето.

Той се затича по-бързо и я побутна пред себе си.

- Надясно! - извика и тя се стрелна в новата посока.

Дъждът валеше силно. Пронизваше ги. Което само усили силата на пръсващия се

приливовещ. Над улиците се понесе кръвожаден писък. Няколко писъка... десетки писъци.

- Наляво! - излая той на следващата сенчеста пресечка.

Нямаше представа накъде тичат, но едно беше ясно:

трябваше да увеличат разстоянието между себе си и пръснатите. Можеше да скрие

номатчето, докато това приключеше.

Да, Щеше да се издължи на Изьолт за живота си, след което щеше да я забрави завинаги.

Тя не беше Каар Ауен; не беше негов проблем.

Той съгледа нишата на един вход в края на улицата. Вратата беше увиснала на пантите

си.