Веровещица полностью

- Напред! - викна той. - Вътре!

Нишковещата забави ход, извърна се и го погледна опулено.

- Давай.

Той я стисна за ръката свирепо и напомпа кръвта си с магия. Скоростта му се удвои, уличката се размаза, а момичето изпищя. Не тичаше толкова бързо, а той не можеше да

накара кръвта ѝ да ускори.

След миг обаче се озоваха на входа, той я блъсна вътре, дръпна я към вътрешността на

къщата и я поведе през кухнята. Задъханото им дишане почти заглушаваше воя на вятъра

и плющенето на дъжда навън.

„Бюфет.“

Едуан съзря високия шкаф в дъното на кухнята, опасно близо до счупения прозорец.

Обаче беше единственото скривалище, което виждаше. Той бутна момичето към него.

- Влизай вътре.

- Не. - Тя се обърна и го погледна. - Какво правиш?

- Отплащам ти се за живота си. Ти ме пощади; сега аз ще пощадя теб.

Той завъртя китка, разкопча саламандровото си наметало и ѝ го подаде:

- Скрий се под това. Няма да те надушат.

- Не.

- Ти глуха ли си, или глупава? Пръснатите са на няколко секунди оттук. Повярвай ми.

- Не.

Тя присви лешниковите си очи. Но не от страх. От безсмислен инат.

- Повярвай ми - повтори Едуан по-внимателно, докато ушите и магията му се ослушваха

за пръснатите.

Щяха да се появят всеки момент, а номатчето не помръдваше.

А ако не помръднеше, той нямаше как да ѝ изплати дълга си.

Затова той прибягна до единствените думи, за които беше сигурен, че ще я накарат да

го послуша:

- Мхе веружта. Мхе веружта.

Тя повдигна високо вежди.

- Откъде... откъде знаеш тези думи?

- Оттам, откъдето и ти. Сега влизай.

Той я блъсна мощно във вътрешността на бюфета. Търпението му се беше изчерпало, а

и надушваше приближаващите се пръснати. Омазани с кръв тайни и покрити с мръсотия

лъжи.

Момичето се подчини на волята му. Пристъпи в бюфета и го измери с очи със странното

си изражение на лице. Той ѝ подхвърли наметалото. Тя го улови ловко.

- Колко да изчакам? - попита, след което очите ѝ се плъзнаха по тялото му. - Ранен си.

Той сведе очи към кървавите петна от старите си рани, както и от новите пробойни, нанесени му от Иврен.

- Дреболия - промърмори, след което затвори вратата.

Лицето на момичето потъна в сянка, но преди да затвори съвсем, той спря.

- Дългът за живота ми е изплатен, нишковеща. Ако пътищата ни се пресекат отново, не

се заблуждавай: ще те убия.

- Не, няма - прошепна тя, а вратата хлопна.

Едуан се застави да замълчи. Тя не заслужаваше отговор - ако мислеше, че ще я пощади,

грешката си беше нейна.

Затова той вдигна нос, засили магията си, обърна гръб на бюфета и излезе в този свят

на дъжд, вятър и смърт.

Мерик летеше, ослепял от ужас. Кълен почти беше достигнал до Лейна и се носеше към

първия кей. Нещо обаче не беше наред. Той беше полетял по-бързо, отколкото бе по

силите на Мерик, и се беше откъснал от него, при това с неовладяна агресия, каквато не

беше виждал у него преди. Принцът остана да се мята зад него, опитвайки се да се овладее, доколкото можеше.

Когато най-сетне достигна до града, той се строполи на първия разцепен кей - където

беше видял да се приземява и Кълен. Въпреки това в шемета на бурята не виждаше нищо.

Още по-плашещото беше, че цялото му тяло се тресеше от магията. Тя дращеше безумно

отвътре по кожата му - сякаш някой наблизо щеше да се пръсне. Сякаш този някой скоро

щеше да блъсне и Мерик през ръба.

Той прекоси кея на бегом и с подскоци и се устреми към сушата. До фасадата на един

магазин изтрещя светкавица и той съзря Кълен. Беше коленичил в началото на уличка и

по тялото му играеха тлъсти, ослепителни ивици електричество. После светкавицата

отшумя, а нишкобрат му изчезна зад завеса от вятър, морска вода, келп6 и пясък.

Мерик достигна до уличката. И се вряза с главата напред във въртяща се стена от

светкавици и вятър.

Не... сега имаше още нещо. Стъкло и трески от дърво. Кълен вече събаряше цели сгради.

Мерик влетя във всичко това с рев от светлина, звук и електричество. После вихърът го

помете. Вятърът го пречупи. Водата го заля. Магията го погълна.

А той не можа да ѝ се противопостави. Не беше и наполовина добър колкото Кълен, а и

имаше чувството, че силите му може да се пръснат всеки момент. Затова единственото, което можеше да направи, беше да се предаде.

Вихърът го заиздига нависоко, толкова бързо, че стомахът му сякаш остана някъде

долу. Нагоре, нагоре, нагоре, в неспирен полет. Той стисна плътно очи. Отломките го

блъскаха. Стъклото драскаше голата му кожа.

После обаче се почувства свободен - също толкова бързо, колкото го беше засмукала

бурята. Въртенето престана; вятърът го остави. Бурята обаче продължаваше - той я

чуваше, усещаше я...

Под него.

Насили се да отвори очи, напъна магия, за да остане във въздуха, докато успее да се

ориентира какво ставаше.

Намираше се в облаците над бурята на Кълен. Циклонът обаче се изкачваше и

засмукваше облаците наоколо, а скоро засмука и него самия.