Пътят завиваше право на изток и пресичаше долината, която тук беше малко по-широка от половин миля. Наоколо се разстилаха посивели от здрача равнини и ливади, покрити с жилава трева, но отсреща, по другия склон, Мери зърна навъсена стена, последно разклонение от могъщите корени на Крепкорог, прорязани от реката в древни времена.
На всяко равно местенце се тълпяха хора. Някои се стичаха към пътя да посрещнат с радостни възгласи краля и конниците от Запада, ала зад тях се простираха надалеч стройни редици от палатки и сергии, коневръзи, оръжейници и пирамиди от копия, настръхнали като наскоро посадени горички. Огромното сборище вече чезнеше в сянка, ала макар от възвишенията да повяваше мразовит нощен вятър, никъде не припламваха фенери, не лумваха огньове. Часови в тежки плащове крачеха напред-назад.
Мери се запита колко ли конници има тук. Не можеше да определи 6роя им в прииждащия здрач, но армията изглеждаше многохилядна. Докато се озърташе наляво-надясно, кралският отряд достигна подножието на надвисналата канара в източния край на долината; тук пътеката рязко се изкачваше нагоре и Мери учудено вдигна поглед. Никога не бе виждал подобен път — велико творение на човешките ръце, останало от времената, за които не се помнеха и легенди. Виеше се нагоре като змия по отвесния ръб на скалата. Стръмен като стълба, възвиваше напред-назад и се катереше все по-нагоре. По него можеха да се изкачват коне и бавно да се изтеглят каруци, но никакъв враг не би могъл да мине, докато горе имаше защитници. На всеки завой на пътя стърчаха високи камъни, изсечени във формата на едри, тантурести мъже, седнали с кръстосани нозе и отпуснали дебели ръце върху издутите си кореми. Ветровете на безчетни години бяха заличили лицата на някои от тях, оставяйки само тъмните дупки на очите, който още се взираха към минувачите. Конниците не ги и поглеждаха наричаха ги Пукели и почти не им обръщаха внимание — ни сила, ни ужас бяха останали в изваянията, ала Мери гледаше с изумление, едва ли не с жал, как се издигат скръбно в здрача.
След малко се озърна и разбра, че вече са на неколкостотин фута над долината, ала далече долу още се различаваше смътно лъкатушната колона от Конници, които пресичаха брода и се упътваха към приготвения за тях лагер. Само кралят и стражата му отиваха в Твърдината. Накрая кралският отряд стигна до остър ръб и стръмният път се превърна в прорез между високи каменни стени, продължи още малко нагоре и излезе на широко плато. Наричаха го Елова ливада, зелена планинска поляна, обрасла с трева и пирен, високо над издълбаното дефиле на Снегоструй, в скута на величавите планини — на юг Крепкорог, на север острозъбият масив на Иренсага, а между тях срещу конниците се изправяше зловещата черна стена на Дуиморберг, Планината на призраците, със стръмни склонове, обрасли в мрачни борови гори. Двойна редица от безформени стърчащи камъни минаваше през средата на платото и се губеше в сумрака сред дърветата. Който дръзнеше да тръгне по този път, скоро стигаше до Тъмната клисура под Дуиморберг, където заплашително се възправяше каменната колона и зееше тъмната забранена врата.
Такъв бе мрачният Черноден, дело на отдавна забравени мъже. Имената им бяха изчезнали, не ги помнеше ни песен, ни легенда. За каква цел бяха изградили тая крепост, дали за таен храм или за гробница на крале, никой не знаеше. Бяха се трудили тук през Мрачните години, преди кораб да пристигне край западните брегове, преди да се издигне Гондор на Дунеданците, а сега бяха изчезнали и само древните Пукели още седяха по завоите на пътя.
Мери се загледа в редиците от крайпътни камъни — бяха изтъркани и черни, имаше килнати, имаше паднали, пропукани и строшени, приличаха на зъби в прегладняла старческа уста. Запита се защо ли са тук и се изплаши, че кралят може да продължи покрай тях към потайния мрак. После забеляза, че от двете страни на каменния път са се струпали палатки и чергила, ала не бяха край дърветата, а сякаш се отдръпваха от тях към ръба на канарата. Най-много шатри имаше отдясно, където Елова ливада се разширяваше; отляво лагерът беше по-малък и сред него се издигаше висок шатър. Оттам се зададе конник и отрядът слезе от пътя.
Когато наближиха, Мери видя, че на коня язди жена с проблясваща в здрача дълга плитка, ала с шлем, ризница до кръста и меч на пояса.
— Привет, Владетелю на Пределите! — извика тя. — Завръщането ти е радост за сърцето ми.
— А ти, Еовин — отвърна Теоден, — как си? Всичко ли е наред?
— Всичко е наред — каза тя, но Мери имаше чувството, че гласът й казва друго, и би решил, че е плакала, ако можеше да го очаква от девойка с тъй непреклонен лик. — Всичко е наред. Тежък бе пътят за народа, изтръгнат ненадейно от роден дом. Дочуха се и зли думи, защото отдавна войната не ни е прогонвала от зелените поля, ала зли дела нямаше. Сега навсякъде царува ред, както виждаш. Шатърът ти е готов — отдавна ме известиха за теб и знаех кога ще пристигнеш.
— Значи Арагорн е дошъл — каза Еомер. — Още ли е тук?
