Мери се приведе и вдигна ръката му да я целуне. О, чудо! Теоден отвори ясните си очи и заговори спокойно, макар и с усилие.
— Сбогом, скъпи ми холбитла! — изрече той. — Тялото ми е смазано. Отивам при дедите си. Не ще се срамувам в славния им отряд. Аз посякох черната змия. Мрачно утро, радостен ден и златен залез!
Мери нямаше сили да отговори и отново зарида.
— Прости ми, господарю — промълви той най-сетне, — че наруших заповедта ти, а не можах да ти помогна с нищо, освен да плача на раздяла.
Старият крал се усмихна.
— Не скърби! Прощавам. Не се отблъсква благородно сърце. Сега бъди благословен и живей, а седнеш ли спокойно с лулата си, мисли за мен! Вече не ще изпълня обещанието си да седна с теб в Медуселд и да послушам премъдрите ти разкази за треви и билки. — Той затвори очи и Мери склони чело. След малко отново заговори: — Къде е Еомер? Взорът ми помръква, а искам да го видя, преди да си отида. След мен той трябва да стане крал. Бих искал да пратя вест и на Еовин. Тя… тя не искаше да я изоставям, а сега вече няма да я видя милата, по-мила от щерка.
— Господарю, господарю — избъбри Мери на пресекулки, — тя е…
Но в този миг отекна мощен рев и от всички страни засвириха рогове и тръби. Мери се озърна. Беше забравил войната и целия свят, струваше му се, че са минали часове, откакто кралят препусна към гибелта си, макар всъщност да бяха само минути. Но сега видя, че ги грози заплахата да попаднат насред многохилядното сражение, което скоро щеше да избухне. Нови вражески сили бързаха нагоре по пътя откъм Реката, от подножието на стените се задаваха моргулските легиони, откъм южните поля идеше харадската пехота, предвождана от конници, а зад тях се извисяваха кули върху чудовищните гърбове на мумаците. Ала от севера белият шлем на Еомер водеше мощната колона на Рохиримите, които отново бе събрал под своя команда, а през Портата се задаваше цялата армия на Града, сребърният лебед на Дол Амрот се вееше над колесниците, подгонили врага.
За миг през ума на Мери прелетя мисъл: „Къде е Гандалф? Няма ли го? Не можеше ли да спаси краля и Еовин?“ Но в това време долетя Еомер, а подир него препускаха оцелелите рицари от свитата, които бяха овладели конете си. Смаяно изгледаха те проснатия леш на гнусния звяр, а конете им не посмяха да го доближат. Ала Еомер скочи от седлото и го обзеха скръб и отчаяние, когато безмълвно застана до краля.
Един от рицарите пое знамето от ръката на загиналия знаменосец Гутлаф и го издигна високо. Теоден бавно отвори очи. Като видя знамето, направи знак да го подадат на Еомер.
— Привет на теб, кралю на Пределите! — промълви той. — Препускай към победа! Предай на Еовин последно сбогом!
И той издъхна, без да знае, че Еовин лежи край него. А бойците наоколо заридаха с викове: „Теоден крал! Теоден крал!“.
Но Еомер им каза:
Ала и той ридаеше, изричайки тия думи.
— Нека рицарите останат тук — заръча той — и с почести да отнесат тялото му от бойното поле, та да не го прегази битката! Да, отнесете и всички кралски бойци, паднали тук.
Той се загледа към мъртвите, като си припомняше имената им. И изведнъж разпозна сестра си Еовин, просната сред тях. За миг застина като човек, пронизан от стрела насред крясък, лицето му мъртвешки пребледня и хладен гняв задави гласа му. Обзе го безумие.
— Еовин, Еовин! — провикна се той най-после. — Еовин, как се озова тук? Лудост ли е това, безумие ли? Смърт, смърт, смърт! Смърт е дошла за всички ни!
И без да мисли, без да чака идването на бойците от Града, той препусна стремглаво към челните редици на многохилядната армия, изсвири с рог и гръмогласно заповяда да атакуват. Над полята зазвъня зовът на ясния му глас:
— Смърт! Препускайте, препускайте към гибелта и края на света!
С тия думи армията пое напред. Но Рохиримите вече не пееха. Смърт! — крещяха те в един гръмовен и страховит глас и набирайки скорост като мощен прилив, битката профуча край падналия крал и отмина с рев на юг.
А Мериадок хобитът все тъй стоеше, мигаше през сълзи и никой не го заговори, всъщност не го и забелязваха. Той избърса сълзите, наведе се да вдигне подарения от Еовин зелен щит и го метна на гръб. После се озърна за изтървания меч; откакто нанесе удара си, десницата му бе изтръпнала и сега владееше само лявата си ръка. Чудо! Оръжието му се търкаляше наблизо, ала острието димеше като сух клон сред жарава: пред очите му стоманата се сгърчи, смали се и изгоря.
