— Корсарите от Умбар! — викаха хората. — Корсарите от Умбар! Гледайте! Корсарите от Умбар идат! Значи са превзели Белфалас и Етир, свършено е с Лебенин. Това е сетният удар на съдбата!
И като нямаше кой да ги командува в Града, някои без заповед изтичаха да ударят камбаните за тревога, други засвириха с тръби за отстъпление. „Назад към стените! — викаха те. — Назад към стените! Върнете се в Града, преди да са ви обкръжили!“ Ала вятърът, който гонеше корабите напред, отнасяше крясъците им.
Рохиримите нямаха нужда да ги подсещат за опасността. Сами отлично виждаха черните платна. Еомер вече беше само на една миля от Харлонд и несметни вражески пълчища се тълпяха между него и пристанището, а новият неприятел се задаваше да го откъсне от Принца. Той погледна към Реката, надеждата в сърцето му погасна и от устните му излетя проклятие срещу вятъра, който бе благославял досега. А армиите на Мордор се въодушевиха и изпълнени с нова ярост и жажда за смърт, налетяха, крещейки на щурм.
Непреклонен бе сега Еомер и умът му отново се проясни. Той нареди роговете да свирят и събра под знамето си всички, който можеха да се доберат дотам; решил бе да изгради стена от щитове и да се бие до смърт сред Пеленорските поля, както се пее в песните, та дори и да не остане жив човек в Запада, който да си спомни за последния крал на Пределите. Препусна към едно зелено хълмче, заби там знамето си и Белият кон се развя по вятъра.
Тия стихове изрече той, ала в гърдите му напираше смях. Отново го бе обзело опиянението на битката, още не бе ранен, беше млад, беше крал — владетел на свиреп народ. Със смеха на отчаянието погледна пак към черните кораби и предизвикателно вдигна меча си.
Тогава го обзе изумление и велика радост. Той подхвърли меча си в слънчевите лъчи, улови го и запя. Очите на всички последваха погледа му — и чудо! — над челния кораб се извиси знаме и вятърът го развя, когато носът зави към Харлонд. На него бе разцъфтяло Бялото дърво, символ на Гондор, ала отгоре блестяха Седемте звезди и високата корона, емблемата на Елендил, която от безброй години не бе носил ни един владетел. Звездите пламнаха под слънчевите лъчи — със скъпоценни камъни ги бе извезала Арвен, щерка на Елронд; в утрото засия короната, покрита със злато и митрил.
Тъй се завърна Арагорн, син на Араторн, Елесар, наследник на Исилдур, от Пътя на Мъртвите и морският вятър го понесе към Гондорското кралство; веселието на Рохиримите избухна сред порой от смях и блясъка на мечове, а радостта и изумлението на Града се изля в песента на фанфари и бурния звън на камбани. А мордорските пълчища се стъписаха и решиха, че някаква мощна магия е напълнила с неприятели собствените им кораби, черен страх ги обзе, като разбраха, че приливът на съдбата се е обърнал против тях и участта им се задава.
На изток препуснаха рицарите от Дол Амрот, подгонили пред себе си врага — тролове, варяги и орки, що мразят дневните лъчи. На юг се втурна Еомер, неприятелят бягаше пред лика му и попадаше между чука и наковалнята. Защото бойците от корабите вече скачаха по кейовете на Харлонд и вихрено политаха на север. Задаваха се Леголас и Гимли със секирата, и Халбарад със знамето, и Еладан и Елрохир със звезди на челата, и тежкоръките Дунеданци, Скиталците от Севера, повели храбри мъже от Лебенин, Ламедон и южните провинции. А най-отпред се носеше Арагорн с Пламъка на Запада, Андурил, грейнал като буен пламък, наново изкован и смъртоносен както в древността, когато го наричаха Нарсил, и на челото му блестеше Звездата на Елендил.
И тъй се срещнаха накрая сред битката Еомер и Арагорн, подпряха се на мечовете, спогледаха се и ги изпълни радост.
— Ето че пак се срещаме, макар да ни деляха всички пълчища на Мордор — каза Арагорн. — Не ти ли го предрекох в Рогоскал?
— Тъй рече — отвърна Еомер, — ала надеждата често ни мами, пък и не знаех тогава, че си бил ясновидец. Но двойно благословена е нечаканата помощ и светът не е виждал по-радостна дружеска среща.
Двамата стиснаха ръце.
— И по-навременна среща не е имало — добави Еомер. — В последния миг пристигна, приятелю. Тежки загуби ни сполетяха и много скръб.
— Да мъстим тогава, а сетне ще говорим! — каза Арагорн и рамо до рамо двамата препуснаха към битката.
Още дълго и тежко се сражаваха. Южняците бяха храбри, непреклонни и свирепи в отчаянието, пришълците от Изтока, силни и закалени в боеве, не молеха за милост. И тъй, ту тук, ту там край пепелища на чифлици и хамбари, по хълмчета и могили, под стени и сред нивя, те се събираха и прегрупираха и продължаваха да се сражават, додето отмина денят.
