После Слънцето залезе зад Миндолуин и изпълни с пожарища цялото небе, обля с кървави багри хълмове и планини, огньове запламтяха из Реката и тревата на Пеленор се разстла червена пред настъпващата нощ. И в този час привърши великата битка сред Гондорските поля; нито един жив враг не бе останал в пределите на външната стена. Всички бяха посечени освен ония, които бяха избягали да умрат в потайни кътчета или да се удавят в червената пяна на Реката. Малцина се добраха на изток до Моргул или Мордор, а до страната на Харадримите достигна само далечна вест — мълва за страховития гняв на Гондор.
Арагорн, Еомер и Имрахил яздеха назад към Градската порта; толкова бяха изтощени, че не сещаха ни радост, ни скръб. Съдбата, бойното изкуство и силата на оръжията им ги бяха запазили невредими, всъщност малцина врагове дръзваха да им се изпречат или да погледнат лицата им в часа на гнева. Ала мнозина други бяха ранени, осакатени или убити на бойното поле. Секирите посякоха Форлонг, докато се сражаваше сам и без кон; Дуилин Мортондски и брат му бяха стъпкани, когато нападнаха мумаците, водейки стрелците си да обсипят отблизо със стрели очите на чудовищата. Нямаше да се завърне ни Хирлуин Прекрасни към Пинат Гелин, ни Громболд към Здрачнолъг, ни крепкоръкият Скиталец Халбарад към Северните земи. Мнозина бяха паднали в боя, прославени и безименни, командири и войници, велика бе тая битка и никоя легенда не е успяла да я обхване докрай. Много подир нея един рохански стихоплетец разказваше в своята песен за Могилите на Мундбург:
Когато черната сянка отстъпи от Портата, Гандалф остана неподвижен. Но Пипин се изправи на нозе, сякаш от плещите му бе паднал огромен товар, постоя заслушан в роговете и му се струваше, че песента им ще пръсне сърцето му от радост. И до края на живота си не можеше да чуе далечната песен на рог, без да се просълзи. Ала внезапно се сети за своя дълг и изтича напред. В този миг Гандалф се размърда, промълви нещо на Сенкогрив и се приготви да препусне през Портата.
— Гандалф, Гандалф! — викна Пипин и Сенкогрив спря.
— Какво правиш тук? — запита Гандалф. — Нали градските закони забраняват на ония, що носят сребристо-черните одежди, да напускат крепостта без резрешение на господаря си?
— Имам разрешение — каза Пипин. — Той ме изпъди. Но се боя. Горе може да стане нещо страшно. Мисля, че Владетелят е обезумял. Страхувам се, че може да посегне на живота си и да убие Фарамир. Не можеш ли да сториш нещо?
Гандалф погледна през зейналата Порта — откъм полята вече долиташе грохотът на боя. Стисна юмрук.
— Трябва да вървя — каза той. — Черният конник е сред полето и тепърва се готви да ни тласне към гибел. Нямам време.
— Ами Фарамир? — възкликна Пипин. — Не е мъртъв, а те ще го изгорят жив, ако някой не ги спре.
— Да го изгорят жив? — повтори Гандалф. — Каква е тая история? Говори бързо!
