Ала воинът на светлината никога не го сравнява със старите си бойни другари. Чужденецът е добре дошъл, но той ще му се довери едва когато разбере кои са недостатъците му.
Воинът на светлината не влиза в битка, без да познава границата на възможностите на своя съюзник.
Воинът помни една стара пословица: „Ако разкаянието убиваше…“ знае, че разкаянието наистина убива; то бавно разяжда душата на този, който е допуснал грешка, и го тласка към самоунищожение.
Воинът не иска да умре по този начин. Когато постъпва жестоко или подло — защото и той като всички хора има много недостатъци — не се срамува да помоли за прошка.
Ако все още е възможно, воинът полага усилия да поправи злото, което е причинил. Ако човекът, когото той е засегнал, вече е мъртъв, воинът прави добро на някой непознат и го посвещава на душата на човека, когото е наранил.
Воинът на светлината не се разкайва, защото разкаянието убива. Той навежда глава и поправя злото, което е причинил.
Всеки воин на светлината е чувал майка си да казва: „Синът ми го е направил, защото е бил ядосан, но по природа е много добър.“
Въпреки, че уважава майка си, той знае, че не е така. Не се самообвинява за необмислените си постъпки, но не си и прощава грешките, които е допуснал — иначе никога няма да намери отново верният път.
Воинът разумно преценява резултата от деянията си, а не намеренията, които е имал, постъпвайки по този начин. Поема отговорността за всичко, което прави, дори и да се наложи да плати висока цена за някоя от грешките си.
Една древна арабска пословица гласи: „Бог съди за дървото по плодовете, а не по корените.“
Преди да вземе важно решение — да обяви война, да се премести заедно с другарите си в друга равнина, да избере нива, която да засее, воинът си задава въпроса: „По какъв начин ще се отрази това на петото поколение мои потомци?“
Воинът знае, че последствията от постъпките на всеки човек траят дълго, и затова му е нужно да разбере какъв свят ще остави за бъдните поколения.
„Недей да предизвикваш буря в чаша вода!“ — предупреждава някой воина на светлината.
Той обаче никога не преувеличава трудностите в даден момент и винаги се старае да запази необходимото спокойствие.
Впрочем воинът никога не подценява чуждата болка.
Някаква подробност, която изобщо не го засяга, може да възпламени мъката, стаена в душата на неговия брат. Воинът се отнася с уважение към чуждото страдание и не се опитва да го сравнява със своето собствено.
Чашата на страданието не е еднаква за всички.
„Първата характеристика на духовният път е смелостта“ — казва Ганди. За страхливците светът е страшен и изпълнен с опасности. Те се стремят към измамната сигурност на един живот без големи предизвикателства и се въоръжават до зъби, за да защитят онова, което смятат, че притежават. По този начин страхливците поставят решетки на собствения си затвор.
Мислите на воина на светлината се простират отвъд хоризонта. Той знае, че ако той самият не направи нищо за този свят, и другите няма да направят.
И тогава воинът влиза в Справедливата битка и помага на останалите, дори и без да е съвсем наясно защо го върши.
Воинът на светлината прочита внимателно едно послание, което Всемирната душа е изпратила на бразилския медиум Шику Шавиер.
„Когато успееш да преодолееш някои сериозни проблеми в общуването с другите, недей да си припомняш трудните моменти, а само радостта, че си преминал и това изпитание в живота си. Когато оздравееш след дълго лечение, не мисли за страданията, които си понесъл, а за благословията на Бог, който е позволил да бъдеш излекуван!
Помни до края на живота си хубавите неща, които са ти се случили в трудните моменти! Те ще бъдат доказателство за твоите качества и ще те направят по-уверен пред всяко препятствие.“
Воинът на светлината се съсредоточава върху малките чудеса на всекидневието.
Ако е в състояние да открие красивото, това означава, че носи красотата вътре в себе си — светът е огледало и показва на всеки човек отражението на собственото му лице. Въпреки, че е наясно със собствените си недостатъци и знае докъде се простират възможностите му, воинът полага всички усилия за да запази добро разположение на духа в кризисни моменти.
В края на краищата светът се стреми да му помогне независимо от това, че всичко около него сякаш доказва обратното.
В заводите на мисълта се произвежда и нещо, което бихме могли да наречем емоционален боклук. Това са отминали страдания, които вече са безполезни. Това е предпазливостта, която е заемала важно място в миналото, но в настоящето не може да послужи за нищо.
Воинът има своите спомени, но успява да отдели полезното от ненужното: изхвърля емоционалния си боклук.
Негов другар твърди: „Но това е част от моята история. Защо трябва да забравям чувствата, които са сложили отпечатък върху съществуването ми?“
Воинът се усмихва, но не се стреми да изпитва нещо, което вече не чувства. Той се променя и иска чувствата му да се променят заедно с него.
Когато учителят забележи, че воинът е потиснат, му казва:
