В даден момент пред него неочаквано зейва пропаст; може да си направил хиляда сигурни крачки и една-единствена да разруши всичко Тогава воинът спира, преди да се е самоунищожил.
След като вземе това решение е възможно да чуе четири типа забележки: „Действията ти винаги са били погрешни. Твърде стар си, за да се променяш. Не си достатъчно добър. Не заслужаваш това.“
Той поглежда към небето. И някакъв глас му казва: „Драги мой, всеки е грешил. Прощавам ти, но не мога да те накарам насила да приемеш опрощението. Трябва сам да решиш.“
Истинският воинът на светлината приема опрощението.
Воинът на светлината непрестанно се стреми да стане по-добър.
Всеки удар със сабята крие в себе си векове на мъдрост и медитация. Всеки удар трябва да притежава силата и сръчността на воините от миналото, които и досега продължават да благославят борбата. Всеки ход на битката е съобразен с ходовете, които предишните поколения са се опитвали да предадат чрез традицията. Воинът усъвършенства красотата н своите удари.
Воинът на светлината е достоен за доверие. Случва му се да греши, а понякога и да се надценява. Но той никога не лъже. Когато седне край огъня, разговаря с другарите си. Знае, че думите му ще останат завинаги в паметта на Вселената като свидетелство за възгледите му. Воинът размишлява: „Защо да говоря толкова много, след като често пъти не съм в състояние да направя това, което казвам?“
Сърцето му отговаря: „След като защитаваш публично идеите си, трябва да направиш всичко възможно да живееш в съгласие с тях.“
И понеже смята, че той самият е това, което говори, воинът постепенно се превръща в онова, което казва.
Воинът знае, че понякога битката бива прекъсвана. Няма смисъл да се опитва да ускори нещата; трябва да прояви търпение, да изчака силите отново да влязат в стълкновение. В тишината на бойното поле той чува ударите на сърцето си.
Забелязва, че е напреднал. Че се страхува.
Воинът прави преценка на живота си; проверява дали сабята му е остра, сърцето — удовлетворено, дали в душата му гори вяра. Знае, че поддържането е толкова важно, колкото и самото действие.
Винаги има нещо, което му липсва. Затова воинът използва моментите, които времето спира, за да се въоръжи още по-добре.
Воинът знае, че ангел и демон си оспорват ръката, която държи сабята. Демонът казва: „Няма да издържиш. Няма да улучиш точния момент. Страх те е.“ Ангелът казва: „Няма да издържиш. Няма да улучиш точния момент. Страх те е.“
Воинът се учудва. Говорят едни и същи неща.
Тогава демонът продължава: „Позволи ми да ти помогна.“ А ангелът казва: „Ще ти помогна.“
В този миг воинът разбира каква е разликата. Думите са същите, но съюзниците са различни.
Тогава той избира ръката на своя ангел.
Всеки път, когато воинът вади сабята си, той я използва.
Може да си послужи с нея, за да проправи път, да помогне на някого или пък да отстрани някаква опасност, но сабята по принцип е капризна и не обича да вадят острието й без нужда.
Ето защо воинът никога не отправя заплахи. Той може да напада, да се защитава или да бяга; всяко едно от тези действия е част от битката. Не е част от битката обаче да говориш предварително за своя удар и по този начин да намалиш силата му.
Воинът на светлината винаги внимава за движенията на сабята си. Но не бива да забравя, че и сабята следи внимателно неговите движения.
Тя не е направена, за да се говори за нея.
Случва се воинът на светлината да бъде последван от злото; тогава той спокойно го кани в палатката си. Воинът пита злото: „Какво искаш — да ме нараниш или да ме използваш, за да нараниш другите?“
Злото се преструва, че не е чуло. Казва, че са му известни тъмните кътчета в душата на воина. Докосва незараснали рани, настоява за отмъщение. Напомням му, че познава капани и бързодействащи отрови, които ще му помогнат да унищожи враговете си.
Воинът на светлината го изслушва. Щом злото започне да се отклонява, той го връща към разговора и го пита за подробности, свързани с плановете му.
След като чуе всичко, воинът става и си тръгва. Злото е говорило така дълго, изчерпвало се е и се е изморило толкова много, че няма да има сили да го последва.
Понякога воинът на светлината — без да иска — прави погрешна стъпка и потъва в бездната.
Призраците го плашат, самотата го измъчва. И понеже винаги се е стремял към Справедливата битка, изобщо не е предполагал, че може да го сполети подобно нещо; но го сполетява. Обгърнат от мрака, той разговаря с учителя си.
— Учителю, паднах в бездната — казва воинът. — Водата е дълбока и черна.
— Спомни си! — отговаря учителят. — Човек се дави не защото е скочил, а защото е останал под водата.
И воинът впряга всичките си сили, за да излезе от положението, в което се намира.
Воинът на светлината понякога се държи като дете.
Това шокира хората; те са забравили, че едно дете има нужда да се забавлява, да играе, да бъде малко невъзпитано, като задава неудобни и наивни въпроси, да говори глупости, в които и то самото не вярва.
И хората започват да питат ужасени: „Нима това е духовният път? Та той се държи като дете!“
