— За съжаление ситуацията остава без промяна — въздъхна Джейкъб. — Ричър все още е проблем. Нищо няма да стане, докато той е на свобода. Изпратили сме хора да го издирват. Ако се наложи, ще работят денонощно. Колкото е необходимо. Ние не искаме мистър Роси да остане с чувството, че сме по-неопитните партньори. За нас това е много важно.
— Май и ние трябва да тръгнем да го търсим — въздъхна Касано.
— Всички?
— Имам предвид себе си и Манчини.
— Разбира се — кимна Джейкъб. — Може би наистина трябва. Може би трябва да го превърнем в нещо като състезание. Който го спечели, той ще има тежката дума при обсъждането на новите условия за разпределението на печалбата.
— Но вие сте повече от нас.
— За сметка на това вие сте професионалисти.
— Вие познавате региона.
— Искате честна борба, така ли? Много добре. Предлагам ви следното: прибираме хората си и ги изпращаме да си легнат. На тяхно място ще изпратя сина си. Сам. Един срещу двама. За толкова време, колкото е необходимо. Нека по-добрият спечели. Искате ли да го направя?
— Изобщо не ме е грижа — отвърна Касано. — Прави каквото искаш. Колкото и хора да пратиш, ние ще бъдем победители. — Пресуши чашата си, остави я на масата и погледна Манчини.
Излязоха през задната врата и се насочиха към колата си, която си стоеше на полето, зад оградата. Джейкъб Дънкан ги изчака да потеглят и с облекчение се облегна назад. Хората на Роси щяха да изгубят много време в безплодно издирване. Десетки часове. А после, когато Ричър излезеше на сцената, Роси щеше да получи невинен, но многозначителен удар, който щеше да наклони везните. Малко, но достатъчно. Джейкъб се усмихна. Успех, триумф, отмъщение. Постигнати умело, с финес.
Пътят зад прозореца на трапезарията беше все така тъмен. Нищо не помръдваше. Автомобилите на двамата футболисти бяха паркирани на банкета зад оградата. Единият беше джип, а другият — пикап. Луната за миг надникна иззад облаците, после отново се скри.
— Писна ми да седя, без да правя нищо — обади се докторът.
— Иди да си легнеш — рече Ричър.
— А ти какво ще правиш?
— Нищо. Ще чакам да съмне.
— Защо?
— Защото нямате улично осветление.
— Ще излезеш ли?
— Евентуално.
— Защо?
— За да се поразходя и да видя някои неща.
— Единият от нас трябва да остане буден и да пази.
— Аз ще го направя — каза Ричър.
— Не си ли уморен?
— Добре съм. А вие си починете.
— Сигурен ли си?
— Да.
Те не чакаха втора покана. Докторът погледна съпругата си и двамата тръгнаха към вратата. Дороти Коу ги последва. Вероятно към стаята за гости. Захлопнаха се врати, чу се шум от течаща вода и изпразнени тоалетни казанчета. После къщата утихна. Отоплението равномерно бучеше, от коридора долитаха сумтенето и пъшкането на завързаните футболисти. Това бяха единствените звуци. Изправил гръб на стола, Ричър гледаше навън. Кожата под тиксото го сърбеше. Остана така в продължение на десетина-двайсет минути, после бавно потъна в някакъв транс. Бе наполовина буден, наполовина заспал, наполовина ефективен, наполовина полезен. Не беше безупречен като караул и го знаеше. Това беше най-големият му проблем в армията.
Дочу приближаването на колата и видя фаровете й, но измина цяла секунда, преди да осъзнае, че не сънува.
Колата се появи от изток, което се падаше отдясно. Предшествана от светлината на фаровете и бръмченето на двигателя. Намали ход и се плъзна зад паркираните автомобили на футболистите. Първо зад пикапа, а после и зад джипа. После зави и пое по алеята, която водеше към къщата. Чакълът заскърца под гумите й.
Ричър я разпозна.
Отразената светлина беше достатъчна. Тъмносиният шевролет. Бяха италианците. Ричър се пресегна за пушката. Колата остана на място. Никой не излезе от нея. Беше на шейсет метра от къщата, стъпила с предните си колела на алеята. Фаровете останаха включени. Проблемът беше тактически. Освен Ричър в дървената къща бяха затворени три невинни души, които не бяха в състояние да се сражават. На алеята бяха паркирани две коли, други две чакаха на банкета. Противниците бяха двама, а къщата имаше прозорци и врати както отпред, така и отзад.
Условията за престрелка бяха далеч от идеалните.
Най-добре щеше да бъде, ако италианците се насочеха пеша към главния вход. Тогава всичко щеше да приключи бързо. Край на играта. Още там, на място. Ричър би могъл да отвори вратата и да ги разстреля от упор. Но италианците нямаха намерение да се приближат пеша. Седяха си в колата и чакаха. А може би разговаряха. Или оглеждаха обстановката. През предното стъкло се мяркаха извити глави и протегнати вратове. Очевидно обсъждаха нещо.
— Само си губим времето — рече Анджело Манчини. — Той не може да бъде там. Освен ако не е в компанията на трима яки спортисти.
Роберто Касано кимна, стрелна с поглед пикапа и джипа на банкета, а после обърна глава към златистия джип на алеята. Той беше паркиран пред някакъв раздрънкан пикап.
— Това е бричката на бабичката от фермата — каза той.
— Дошла е на гости с преспиване — кимна Манчини.
— Но в едно човекът на Махмейни беше прав — били са наясно, че слабото звено е докторът, и са го използвали.
