Зърнал тъмносиния шевролет, Ричър моментално го свърза с разказа на Винсънт в мотела и с двамата непознати, които беше видял от хамбара на Дороти. Едновременно с това, в същия миг, той отхвърли тази връзка, като си напомни, че шевролетът е много популярна кола, тъмносиният цвят — също. Пак в рамките на този миг той си спомни за двамата еднакви на външен вид иранци и другите двама еднакви араби, които беше зърнал във фоайето на хотела. И в главата му се появи съвсем конкретен въпрос: случайна ли бе появата на тези странни двойки в затънтения хотел в Небраска, и то посред зима? Отговорът беше: не, разбира се. От което следваше, че някъде наблизо трябваше да има и трета двойка — не задължително онази, която се беше появила във фермата на Дороти. Връзка между тези шестима мъже очевидно съществуваше, колкото и невероятно да изглеждаше това. Докато гледаше как мъжът насреща му изпуска ключовете от колата и плъзва ръка в джоба на палтото си, той изведнъж си даде сметка, че мъжете от фермата на Дороти не са отседнали в мотела на Винсънт, което автоматично означаваше, че са тук, в „Кортярд Мариот“ — единствения хотел в радиус от сто километра. Разумно беше да се допусне, че шевролетът на паркинга е техен, което от своя страна означаваше, че иранецът насреща му вероятно е свързан с тях и това автоматично го превръщаше във враг. Без да има представа как и защо, Ричър внезапно осъзна, че думичката
Мисли под формата на водопади и звездни експлозии, които се блъскат за предимство.
Ричър реагира.
Той рязко се извъртя, юмрукът му се стрелна отдолу нагоре към гръдния кош на иранеца. Химическата реакция в мозъка, едновременната трансмисия на импулси и химическата реакция във всяко мускулче от левия глезен до десния юмрук се осъществиха за хилядна от секундата. И това беше добре, защото ръката на противника потъна още по-дълбоко в джоба на палтото. Неговата нервна система реагираше не по-бавно от тази на Ричър. Лакътят му се стрелна нагоре и назад, опитвайки се да извади онова, което се криеше в джоба му — нож, пистолет, телефон, шофьорска книжка, паспорт, служебна карта на държавен служител или съвършено невинно писмо от Техеранския университет, удостоверяващо, че приносителят му е световноизвестен експерт по растителна генетика и почетен гост на щата Небраска, обещал да увеличи стократно добивите от царевица и да ликвидира недостига от храни по света. Но това вече нямаше значение, защото юмрукът на Ричър светкавично се насочваше в целта. Независимо от паниката в очите на иранеца, която пролича ясно дори и в мрака, независимо от факта, че мургавата му окосмена ръка вече се измъкваше от джоба, а пръстите му бяха увити около нещо голямо и черно.
Ударът на Ричър достигна целта.
Сто и двайсет килограма телесна маса, огромен юмрук, ужасяващ по силата си удар. Ципът на палтото на иранеца потъна в гръдната кост, тя от своя страна потъна в гръдната кухина, а естествената гъвкавост на ребрата й позволи да се придвижи сантиметри навътре. Създалото се огромно налягане изтласка въздуха от дробовете, хидростатичният шок върна кръвта обратно в сърцето, главата клюмна напред, раменете се изпънаха в обратна посока, тялото се повдигна от земята. Главата се люшна назад и глухо издумка в дебелото стъкло на някаква витрина, ръцете и краката увиснаха. Тялото се стовари на земята като парцалена кукла, нещо тежко изтрака и се плъзна по асфалта. Ричър го погледна с крайчеца на окото си. Не беше нито телефон, нито нож, а полуавтоматичен Глок 17 — черен, тежък, застрашителен. Той се плъзна на два-три метра от тях, далеч от обсега на собственика си. Беше обезвреден. Отчасти заради разстоянието, отчасти защото иранецът лежеше на земята и не помръдваше.
Всъщност изглеждаше като човек, който никога повече няма да помръдне.
Случило се беше нещо, за което Ричър само беше чувал.
