Ричър намали, отби вдясно и паркира жълтата си кола редом с някакъв почервенял от корозия пикап. Излезе навън, заключи и се насочи към заведението. Оказа се, че то изобщо не приличаше на затвор. Беше просто барака. Някогашна къща, а може би магазин. Дори името му беше изписано странно — като драсканиците на техник върху електрическо табло. Като нещо временно, до отстраняване на повредата. Вътре беше шумно. С типичното ехо на полупразно заведение, на фона на някаква музика, вероятно от джубокс. Мелодията беше непозната на Ричър, но той беше готов да я хареса.
Вратата се намираше в левия край на правоъгълното помещение. Барът беше срещу нея, масите и столовете оставаха вляво. Посетителите бяха двайсетина, предимно мъже. Дървени маси и столове, дървени столчета пред бара, дъсчен под. Надписът „Килиите“ се мъдреше и зад бара, ограден от изрязани от фолио кули, от които излитаха светкавици.
Ричър мина странично покрай масите. Барманът улови погледа му и тръгна наляво да го посрещне. Млад, с открито и приветливо лице.
— Изглеждаш объркан — подхвърли той.
— Очаквах решетки на прозорците и сепарета в стари килии — отвърна Ричър. — А ти да бъдеш облечен в раиран костюм.
Младежът не отговори.
— Като в затвор — поясни Ричър. — С килии.
Младежът го гледаше с недоумение, после на лицето му се появи усмивка.
— Тук не е като в затвор — рече той. — Извади си мобилния телефон.
— Нямам мобилен телефон.
— Ясно. Ако имаше, щеше да откриеш, че не работи. Няма сигнал. В радиус от един-два километра липсва покритие. Тъкмо затова идват хората. За малко спокойствие.
— Биха могли просто да не вдигат.
— Човешката природа не е устроена така. Хората просто не могат да не вдигнат телефона, когато ги търсят. Гузна съвест или нещо такова. Съпруги, шефове. Всякакви спешни неща. По-добре е телефоните им изобщо да не звънят.
— Надявам се, че разполагате с монетен автомат, поне за спешни случаи.
— Там, в дъното — махна с ръка барманът.
— Благодаря — кимна Ричър. — За него съм дошъл.
Мина покрай редицата високи столчета, част от които бяха заети. В дъното имаше тесен коридор, който водеше към тоалетните и задния изход. Телефонът се намираше на стената срещу дамската тоалетна, закрепен към правоъгълно парче корк, потъмняло от старост и плътно надраскано с избелели цифри. Ричър бръкна в джоба си за монети от четвърт долар. Оказа се, че разполага с пет, и съжали, че не прибра монетите на иранеца. Избра номера, който беше използвал преди четвърт час. Същия, на който Дороти Коу беше звъняла преди двайсет и пет години. Насреща вдигнаха почти веднага и той помоли да го свържат с Хоуг. Връзката беше осъществена за по-малко от десет секунди.
— Една последна услуга — рече в слушалката Ричър. — Там имате указател на целия регион, нали?
— Да — отвърна Хоуг.
— Трябва ми телефонът на Сет Дънкан, който живее на сто километра на север.
— Задръж така — каза Хоуг. В слушалката долетя приглушеното почукване на клавиатура. Явно нямаха указател в традиционния смисъл на думата, а използваха компютърна база данни. — Номерът не е обявен в указателя.
— В смисъл, че не разполагате с него или не можеш да ми го кажеш? — попита Ричър.
— Не е обявен в смисъл не го искай от мен, защото ще ме извадиш на течение.
— Добре, не го искам. Някакъв номер на името Елинор Дънкан?
— Не. Има четири имена с фамилията Дънкан, всички на мъже, с необявени телефонни номера.
— Тогава ми дай телефона на доктора.
— Кой доктор?
— Местният.
— Как се казва?
— Не му знам името — отвърна Ричър.
— В такъв случай не мога да ти помогна. Тук абонатите са регистрирани по име в азбучен ред. Смит, доктор Бил и прочие. С много ситен шрифт.
— Трябва да има някакъв номер за връзка с лекар. За спешни случаи.
— Не виждам нищо такова.
— Чакай, чакай — каза Ричър. — Сетих се как ще стане. Дай ми номера на „Аполо Ин“.
— Аполо като онзи космически кораб?
— Точно така.
Клавиатурата отново затрака. Няколко секунди по-късно Хоуг продиктува номера. Код 308 за западната част на щата, плюс седем цифри. Ричър ги повтори наум, после каза благодаря и прекъсна връзката.
На петнайсет километра в южна посока един от хората на Махмейни също набираше някакъв номер.
— Имаме проблем — рече той, когато Махмейни вдигна.
— По-точно?
— Асгар избяга.
— Невъзможно.
— Пратих го долу да донесе една бутилка вода от колата. Забави се и отидох да проверя какво става. Оказа се, че колата я няма.
— Звънни му по телефона.
— Направих го, поне десет пъти. Но телефонът му е изключен.
— Не мога да повярвам — каза Махмейни.
— Какво да правя?
— Трябва да го намериш.
— Нямам представа къде да го търся.
— Знаеш, че обича да си попийва.
— Знам. Но в това градче няма барове. Само един магазин за алкохол, който по това време трябва да е затворен. А и той едва ли би тръгнал да го търси с колата, защото е само на три пресечки от хотела.
— Трябва да има бар. Това е Америка. Питай портиера — настоя Махмейни.
— Няма портиер. Това не ти е „Беладжо“. В стаите няма дори вода.
— В такъв случай попитай на рецепцията. Там не може да няма човек.
