Той се огледа внимателно във всички посоки. Наляво и надясно, напред и назад. Всичко изглеждаше спокойно. Студ, тишина и влажен нощен мрак. Седна зад волана и бавно напусна паркинга с изключени светлини. Измина разстоянието до края на Макнали Стрийт и намали ход. Наляво, след сто километра в южна посока, щеше да стигне до И-80 — широката и бърза магистрала с шест платна, която стигаше чак до Вирджиния на изток. Надясно бяха четирийсетте ферми и братята Дънкан, „Аполо Ин“ и Елинор, докторът и съпругата му, Дороти Коу. Също на сто километра от тук, но в северна посока.
Време за решение.
Наляво или надясно? На юг или на север?
Включи фаровете, зави надясно и пое по обратния път на север.
Братята Дънкан и Сет напуснаха кухнята на Джонас и се прехвърлиха в кухнята на Джаспър просто защото там имаше една почти пълна бутилка „Нот Крийк“. Настаниха се около масата, почти опрели лакти. Пред тях имаше дебели стъклени чаши с по два пръста кехлибарена течност. Отпиваха бавно и разговаряха тихо. До пристигането на доставката оставаха някъде между дванайсет и двайсет и четири часа. По това време обикновено празнуваха. Но този път бяха доста по-кротки.
— Къде ли се намира сега? — подхвърли Джонас.
— Спрял е някъде за през нощта — отвърна Джейкъб. — Поне така се надявам. Близо до границата. Ще потегли отново чак на разсъмване. Сега няма нищо по-важно от благоразумието.
— Осемстотин километра — уточни Джонас. — Десет часа път, а може би и повече. Без да броим непредвидените случайности.
— За колко време може да се прочете едно полицейско досие? — попита Джаспър.
— Добър въпрос — въздъхна Джейкъб. — Разбира се, аз му отделих нужното време. Специално това досие със сигурност е огромно. Трябва да са го складирали някъде. Да приемем, че служителите започват работа в девет сутринта и си тръгват в пет. Това означава, че изчитането ще започне някъде утре по обед. Той ще разполага с пет часа утре и може би с всичките осем вдругиден. Предполагам, че ще му бъдат достатъчни.
— Значи няма да се върне, преди да изтекат четирийсет и осем часа.
— Не мога да бъда сигурен. Само предполагам.
— И така да е, ние пак разполагаме с достатъчно време.
— Той изобщо няма да се върне — обади се Сет Дънкан. — Защо да го прави? Стотици хора са изчели това досие и са убедени, че в него няма нищо нередно. Той не е сто пъти по-умен от тях, нали? Няма как да бъде.
Никой не отговори.
— Какво? — попита Сет и бавно огледа лицата им.
— Не е нужно да бъде по-умен от когото и да било, синко — рече с въздишка баща му. — Още по-малко пък сто пъти. Достатъчно е да мисли по друг начин. Да гледа отстрани.
— Но всички знаем, че доказателства няма.
— Съгласен съм — каза Джейкъб. — Но тъкмо там е работата, че не става въпрос за нещата в досието, а за онези извън него.
Малибуто беше колкото половин кадилак. Четири цилиндъра вместо осем, един тон вместо два, двойно по-късо. Но вървеше добре, без никакви проблеми. Не че Ричър му обръщаше внимание. Мислеше за мъртвия иранец и за шансовете да улучи Т-вълната. Човекът беше дребен като птичка, а той беше свикнал да възприема противниците си за своя противоположност — както във физическо, така и в психологическо отношение. Тоест дребният иранец на паркинга трябва да е бил нервен и напрегнат, а пулсът му да е достигал 180 удара в минута. Това означаваше, че споменатите Т-вълни са връхлитали една след друга, три пъти в секунда. Или, казано иначе, шансовете му да улучи някоя от решаващите предпикови паузи, продължаващи едва петнайсет милисекунди, са били около 45 на 1000, или около едно на двайсет.
Лош късмет. Най-вече за иранеца. Но не и повод за съжаление. При всички случаи Ричър щеше да бъде принуден да го ликвидира, може би с цената на няколко сърдечни удара в повече. Това беше неизбежно. При изваден пистолет нямаше да има друг избор. Но все пак това му се случваше за пръв път. Дай боже, и за последен. Защото беше сигурен, че следващият му противник щеше да бъде футболист. Членовете на фамилията Дънкан вече трябва да бяха научили, че е заминал. Вероятно отдавна бяха хванали доктора и го бяха принудили да пропее. Те бяха реалисти и проявяваха предпазливост. Това означаваше, че петима от здравеняците им щяха да почиват, а шестият щеше да остане на пост край пътя. Точно с него трябваше да се разправи. Но не чрез
