— Без кола не мога да мръдна никъде. А няма как да помоля другите за подобна услуга. Поне не сега. Би било проява на слабост.
— Намери начин! — извика Махмейни. — Разбери дали има бар и се опитай да стигнеш до него. Това е заповед!
Ричър слушаше сигнала за свободно. Силен и звучен благодарение на старомодната мембрана, широка поне пет сантиметра и монтирана в голяма пластмасова слушалка, тежка най-малко половин килограм. Представи си двата звънящи апарата в мотела, намиращ се на сто километра на север. Единият на рецепцията, другият на бара. А може би имаше и деривати — един в офиса, друг в стаята за почивка на Винсънт. Може би цялата сграда беше опасана с кабели. Но никой не отговаряше независимо от броя на апаратите. Изтече цяла вечност, преди в слушалката най-сетне да се появи гласът на Винсънт.
— „Аполо Ин“ — обяви жизнерадостно той. Сякаш беше администратор на чисто нов мотел и това беше първото — обаждане на клиент.
— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.
— Ричър? — учудено възкликна Винсънт. — Къде си?
— Далеч. Трябва ми телефонът на Елинор.
— Ще се връщаш ли?
— Какво би ми попречило да се върна?
— Нали щеше да ходиш във Вирджиния?
— Все още се надявам, че това ще стане.
— Нямам телефонния номер на Елинор.
— А има ли го в указателя?
— Има го, разбира се. Но ще вдигне Сет.
— Ясно. Докторът да е там?
— Не, няма го.
— Значи си зле откъм клиенти.
— За съжаление.
— Имаш ли телефонния му номер?
— Задръж така.
Слушалката глухо изтропа, вероятно оставена върху плота. Настъпи продължителна пауза, после се вдигна друга слушалка — вероятно тази на рецепцията. Получи се нещо като ехо, придружено от тихо съскане. После Винсънт му продиктува телефона — кода на региона, плюс още седем числа. Ричър го повтори наум, благодари и прекъсна връзката. После започна да набира новия номер.
Дежурният администратор каза на човека на Махмейни, че бар действително има, но не в града, а на петнайсет километра в северна посока. Името му било „Килиите“. Приятно място, с умерени цени, отворено до късно. Да, в града има таксиметрова служба и той с удоволствие ще му повика кола.
След по-малко от пет минути иранецът седна на задната седалка на древен шевролет, който потегли по Макнали Стрийт и зави наляво в далечния й край.
Докторът вдигна много по-бързо от Винсънт.
— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.
— Ричър? — изненада се докторът. — Къде си?
— Все още извън града.
— Ще се връщаш ли?
— Да не би да ти липсвам?
— Не казах на Дънкан за кадилака.
— Браво. Сет прибра ли се у дома?
— Когато си тръгнах, той беше при баща си.
— Там ли ще остане?
— Хората казват, че често го прави.
— Ти добре ли си?
— Горе-долу. Футболистите ме спипаха зад волана на пикапа.
— И?
— Нищо особено. Повече си приказвахме.
Ричър си го представи изправен в коридора или в кухнята — треперещ, надничащ през прозорците и залостил вратите.
— Пиян ли си?
— Малко — отвърна докторът.
— Какво значи малко?
— Страхувам се, че това е нормалното ми състояние напоследък.
— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан.
— Тя няма телефон.
— Знам.
— Няма я в указателя.
— Но е твоя пациентка.
— Не мога.
— Колко нови неприятности можеш да си навлечеш?
— Не е само това. Тук става въпрос за конфиденциалност. Аз съм лекар. Давал съм клетва, както ми напомни преди време.
— Когато правиш омлет, трябва да счупиш няколко яйца.
— Те ще разберат, че аз съм ти го дал.
— Ако се стигне дотам, аз ще отрека.
Докторът помълча известно време, после въздъхна и продиктува номера.
— Благодаря — рече Ричър. — Пази се. Много поздрави на жена ти.
Прекъсна линията и набра номера. В слушалката отново прозвуча сигналът за свободно. Същото електронно мъркане, но този път от друго място. Някъде във вътрешността на преустроена ферма, сред дебели килими в пастелни тонове и маслени картини. Ако Сет се беше прибрал у дома, със сигурност щеше да вдигне слушалката. Такива бяха отношенията в семейството му. Но Ричър беше готов да се обзаложи, че не си е у дома. Фамилията Дънкан имаше двойни неприятности, а опитът му сочеше, че ще стоят всички заедно, докато неприятностите отминат. От това следваше, че Елинор бе сама в къщата и вероятно щеше да вдигне телефона. А може би щеше да го остави да звъни независимо от мнението на младия барман за човешката природа.
Тя вдигна.
— Ало?
— Сет там ли е? — попита Ричър.
— Ричър? Къде си?
— Няма значение. Къде е Сет?
— У баща си. Едва ли ще се прибере.
— Това е добре. Облечена ли си?
— Защо?
— Искам да ми свършиш една работа.
Задната седалка на стария шевролет беше оформена като две отделни кресла, но не фабрично, а от дългогодишна употреба. Наемникът на Махмейни избра хлътналата дупка отдясно и изви глава наляво, за да гледа през предното стъкло. Но онова, което видя на светлината на фаровете, беше голият гръб на някакъв билборд, след който имаше само мрак. Пътят беше прав и пуст, лишен от светлините на насрещни автомобили. Това го разочарова. Едно питие от страна на Асгар можеше да бъде простено. Две също, дори и три. Но само ако се прибере веднага после. Нощен запой обаче си беше дезертьорство.
