Време за умиране полностью

По пътя се движеха две коли.

Ричър се усмихна. Футболистът, когото бяха поставили да наблюдава пътя на юг. Завършил колеж, а не някакъв тъпак. Убеден, че петте му приятелчета са били изпратени да си спят у дома, защото нищо не можеше да се случи. Още по-убеден, че са го изпратили на пост единствено като предпазна мярка, просто за всеки случай. Очакваше го дълга и скучна нощ, в която нищо нямаше да се случи. И изведнъж покрай него бе профучала Елинор Дънкан с малката си спортна кола. Какво да очаква човек в неговото положение? Точки, разбира се. Той забравя за часовете скука, които са пред него, и тръгва след нея. С надеждата да натрупа точки пред господарите си. В главата му започват да се въртят думите, които ще каже рано сутринта на Сет Дънкан, дърпайки го дискретно встрани. Като стар приятел и доверен съветник той ще прошепне: Да, сър. Проследих я и мога да ви покажа къде отиде. А после ще добави: Не, сър, не съм казал на никого. Но си помислих, че вие трябва да знаете. Скромно, предано. И накрая: Ами реших, че това е много по-важно и напуснах поста си. Радвам се, че и вие мислите като мен.

Ричър отново се усмихна.

Такава е човешката природа.

Той продължи да чака.

Изминаха още две минути. Балонът светлина се приближи с още три километра, вече по-плосък и значително по-дълъг. Две коли с малка дистанция помежду им. Хищник и плячка, разделени от няколкостотин метра. В балона липсваше червеният цвят. Фаровете на футболиста не стигаха до боята на маздата. Той караше на триста-четиристотин метра след червените й стоп — светлини, убеден, че върши страхотна работа и остава напълно незабелязан. Може би не бе чак толкова умен. Маздата разполагаше с огледало за обратно виждане, а светлината на халогенни фарове в зимната нощ на Небраска вероятно се виждаше и от Космоса.

Ричър се раздвижи.

Оттласна се от стената, заобиколи предницата и седна зад волана. Включи на скорост, натисна спирачката с левия си крак, а с десния стъпи на газта. Колата затрепери, готова да се изстреля на пътя. Едната му ръка стискаше волана, а другата лежеше върху ключа за светлините.

Чакането стана напрегнато.

Шейсет секунди.

Деветдесет секунди.

После маздата се стрелна покрай него. Тъмно и неясно петно, подгонило море от ярка светлина. Свален покрив, жена с бяла забрадка зад волана. Гумите свистяха, двигателят виеше на високи обороти. Миг по-късно се мерна червеното сияние на задните габарити, които бързо се стопиха в мрака. Сега, рече си Ричър и включи светлините. Левият му крак освободи спирачката, десният натисна газта до дъно. Жълтото Малибу се стрелна напред и се закова напряко на пътя. Той отвори вратата и се претърколи навън, после скочи на крака и се понесе към банкета — в посоката, от която беше дошъл. На двеста метра вдясно от него джипът вече предприемаше аварийно спиране. Фаровете му осветиха каросерията на малибуто, за миг се обагриха в жълто, а после изведнъж клюмнаха към асфалта. Предните амортисьори не издържаха на огромната спирачна сила и се огънаха. Тежките гуми нададоха пронизителен вой, каросерията започна да се плъзга странично по пътя. Колелата от близката страна започнаха да се подгъват навътре. Центърът на тежестта беше достатъчно високо, за да се случи непоправимото. Каросерията се наклони, колелата от другата страна за миг се мярнаха във въздуха, а после с трясък се върнаха на шосето. Задницата се завъртя на деветдесет градуса, каросерията се разтресе. В крайна сметка тежката машина спря на по-малко от три метра от малибуто, успоредно с него. Двигателят угасна, пронизителният писък бавно заглъхна в мрака. Замириса на изгоряла гума, тънки струйки дим се вдигнаха в светлината на фаровете и бавно се разтопиха в студения нощен въздух.

Ричър измъкна от джоба си глока на иранеца, втурна се към вратата откъм мястото на шофьора и рязко я отвори. По принцип не беше привърженик на драматичните арести, но от опит знаеше какво действа на изпадналите в шок хора.

— Излизай от колата, излизай от колата! — изкрещя Ричър колкото се може по-силно.

Човекът зад волана тромаво се подчини и Ричър скочи отгоре му. Сграбчи го за яката и го повали, притискайки лицето му в асфалта. Притисна с коляно долната част на гърба му и опря дулото на пистолета в тила му.

— Стой на място, стой на място! — крещеше той, а очите му оглеждаха небето за ново сияние.

Но други фарове нямаше. Никой не идваше. Никакви подкрепления. Тъпакът не беше повикал такива. Солова акция, за да запази овациите за себе си. Както беше очаквал.

Ричър се усмихна.

Такава е човешката природа.