Ричър прецени, че колата е на около три километра и се движи с около сто в час. Горе-долу максималната скорост, която позволяваше това шосе. Разполагаше с две минути.
— Седиш, без да мърдаш, Джон — изръмжа той. — Преставаш да мислиш. Предстои ти най-опасният момент. Аз ще играя на сигурно. Първо стрелям, а после задавам въпроси. Изобщо не се надявай, че ще се поколебая.
Младежът остана неподвижен на шофьорската седалка. Ричър продължаваше наблюдението си над покрива на колата. Светлият балон продължаваше да се движи от юг и да подскача, на моменти по-ярък, на моменти по-блед. Но без допълнително сияние. Колата беше само една и в момента се намираше на около километър и половина. Една минута.
Ричър чакаше. Сиянието се превърна в ярка светлина ниско над асфалта. После ярката светлина се раздели на две ярки светлини, разположени на сантиметри една от друга. С овална форма, насочени надолу, синкавобели, почти ослепителни. Приближаваха се с леко подскачане поради твърдото окачване и волана без никакви луфтове, като на състезателен карт. Отначало малки поради разстоянието, а после пак малки, защото фабрично си бяха такива. Монтирани ниско в предницата на компактна и ниска кола. Най-вероятно мазда миата, червена на цвят, която бързо намали скоростта си, а после спря. Фаровете й осветиха жълтото Малибу.
После Елинор Дънкан изключи светлините и спря редом с багажника на малибуто. Наполовина на пътя, наполовина на банкета. Лакътят й почиваше на рамката на вратата, главата й беше извърната към Ричър.
— Справих ли се? — попита тя.
— Справи се страхотно — отвърна Ричър. — Това с шала беше отлично хрумване.
— Реших да се откажа от тъмните очила. Нощем са твърде рисковани.
— Това е вярно.
— Но ти със сигурност се изложи на риск. Като нищо можеше да бъдеш размазан.
— Той е спортист. Млад, с отлично зрение и бързи рефлекси. Изобилие от бързо реагиращи мускули. Прецених, че ще имам време да отскоча встрани.
— Въпреки това. Какво щеше да правиш, ако се беше блъснал в колата?
— Имах резервен план: да го застрелям и да се прибера с теб.
Тя замълча за момент, после вдигна глава:
— Нещо друго?
— Не, благодаря. Прибирай се у дома.
— Тоя тип ще каже на Сет какво съм направила.
— Няма — поклати глава Ричър. — Двамата с него ще се разберем.
Елинор Дънкан не каза нищо повече. Просто запали фаровете, включи на скорост и потегли. Бързо, но не рязко. Грохотът на ауспуха разкъса нощната тишина. Ричър два пъти погледна назад. Веднъж, когато маздата беше на километър от него, и още веднъж, когато вече беше изчезнала. После се плъзна на мястото до шофьора редом с младежа зад волана. Протегна ръка и затръшна вратата. Глокът остана в скута му, насочен към него.
— Сега ще паркираш колата отсреща, зад изоставената постройка — рече той. — Ако скоростта надвиши пет километра в час, ще те прострелям отстрани в тялото. Без незабавна медицинска помощ ще живееш двайсетина минути. А после ще умреш в страшни мъки. Виждал съм да се случва, повярвай ми. Дори съм го правил, няколко пъти. Разбрахме ли се, Джон?
— Да.
— Кажи го, Джон. Кажи, че се разбрахме.
— Разбрахме се.
— До каква степен, Джон?
— Не знам какво искаш да ти отговоря.
— Искам да кажеш, че всичко ти е кристално ясно.
— Дадено. Всичко ми е кристално ясно.
— Добре. Тогава да го направим.
Младежът включи на скорост, хвана волана и описа широк кръг на пътя. Колата подскочи на отсрещния банкет, прекоси платното и се задруса по коловозите към някогашния паркинг. Като се движеше мъчително бавно, тя подмина южната стена и направи остър завой към задната част на сградата.
— Дръпни напред и паркирай на заден ход между двете допълнителни постройки — разпореди се Ричър. — Все едно, че правиш маневра за паркиране между две коли. Надявам се, че на изпита по кормуване в Небраска са ви учили на това.
— Аз изкарах книжка в Кентъки — каза младежът. — Още в гимназията.
— Това означава ли, че трябва да ти обяснявам?
— Не. Знам как се прави.
— Добре, покажи ми.
Младежът изравни колата с далечната пристройка и влезе на заден в П-образното пространство.
— Плътно — обади се Ричър. — Искам задната броня да опре в дъските, а твоята страна да се залепи за стената. Толкова плътно, че да счупиш страничното огледало. Ще го направиш ли, Джон?
Младежът спря на място и завъртя волана докрай. Направи го сравнително добре. Задната броня опря в пристройката, страничното огледало се счупи от съприкосновението със стената. Разстоянието между нея и вратата беше не повече от два сантиметра. Той погледна назад, погледна встрани, а после спря въпросителен поглед върху лицето на Ричър. Сякаш чакаше похвала.
— Добре стана — кимна Ричър. — Сега изключи двигателя.
Младежът завъртя стартерния ключ. Моторът утихна, светлините угаснаха.
— Остави ключа на мястото му — каза Ричър.
— Не мога да изляза — изтъкна младежът. — Вратата не се отваря.
