— Ще минеш оттук — показа му Ричър, отвори вратата и се измъкна навън. Спря на две крачки от колата и вдигна пистолета, отново с две ръце. Младежът пропълзя след него на колене и лакти, огромен и тромав. С краката напред и смешно вирнат задник.
— Искаш ли да затворя вратата? — попита той, след като се изправи.
— Май пак започваш да мислиш, а? — подхвърли Ричър. — Тук е тъмно, защото фаровете са изключени. Може би не те виждам добре. Може би шансовете ти стават по-добри. Да, ама не е така. Аз те виждам отлично. На тъмно дори бухалите не могат да се сравняват с мен, Джон. Когато им окачиш прибор за нощно виждане, те не виждат добре. Повярвай ми. Затова кротувай. Няма как да се измъкнеш.
— Не мисля нищо такова — промърмори младежът.
— Затвори вратата.
Джон се подчини.
— А сега се отдалечи от колата.
Той го направи. Колата остана в тясното пространство зад къщата, заемайки почти половината от цялата му площ. Беше невидима от пътя, както от север, така и от юг. А в полето на изток едва ли щеше да се появи някой преди пролетната оран. Всичко беше наред.
— Сега тръгни надясно — заповяда Ричър.
— Къде?
— Там, накъдето сочи пистолетът. Успоредно на пътя.
Младежът направи две-три крачки, после спря и се обърна. Зад гърба му останаха шейсетте километра до „Килиите“.
— На какво разстояние се намира най-близката къща? — попито го Ричър.
— На много километри.
— Достатъчно близо ли е, за да се чуе изстрел?
— Може би.
— Как според теб ще реагират нейните обитатели?
— Ще решат, че стреля някой нещастник. Тук това се случва често.
— Аз ще бъда доволен, ако и ти чуеш изстрел, Джон — рече Ричър. — Поне веднъж да усетиш какво е, когато куршумът лети към теб. Това ще ти помогне да мислиш правилно. Да стигнеш до разумни заключения.
— Няма да предприема нищо.
— Имам ли думата ти?
— Абсолютно.
— Значи се разбрахме, Джон. Разумно ли постъпвам, като ти вярвам?
— Абсолютно.
— Добре. А сега се обръщай и тръгвай към колата си.
Ричър пое след него, поддържайки триметрова дистанция. Заобиколиха сградата, минаха покрай южната стена и излязоха на двупосочния път.
— Влез вътре — заповяда Ричър. — По същия начин, по който излезе току-що.
Младежът затвори вратата откъм шофьора, заобиколи отпред и отвори дясната. Ричър неотстъпно го следваше. Младежът се покатери на мястото до шофьора и вкара краката си един по един. После започна да се прехвърля на шофьорската седалка, като използваше ръцете и коленете си. Ричър го изчака да се настани, влезе след него и затръшна вратата. За миг прехвърли пистолета в лявата си ръка, за да закопчае колана. После отново го хвана с дясната.
— Аз си закопчах колана, но ти няма да го направиш, ясно? Просто за всеки случай. Ако изведнъж решиш да се блъснеш в някой телефонен стълб. Разбираш ли какво ти казвам? Ако го направиш, аз ще остана невредим, но ти ще пострадаш. Няма значение колко зле, защото веднага ще те гръмна. Разбрахме ли се?
— Да.
— Кажи го, Джон.
— Разбрахме се.
— Напълно?
— Абсолютно.
— Имам думата ти, нали?
— Да.
— Обещаваш?
— Да.
— Къде живееш?
— В гаража за камиони на фамилията Дънкан.
— Къде се намира той?
— От тук ли? На около четирийсет и пет километра. Отначало на север, после на запад.
— Добре, Джон — кимна Ричър. — Закарай ме там.
Наемникът на Махмейни се прибра в стаята си в „Кортярд Мариот“. Току-що беше приключил разговора си със самия Махмейни. Разговор, който започна зле. Махмейни не повярва, че Сепер е избягал. Все едно му казаха, че му е израснала трета ръка. Нещо напълно изключено.
— Със сигурност не беше в бара — обясни мъжът.
— Когато си се появил там — напомни му Махмейни.
— Изобщо не е бил там. Адски противно място. Изобщо не ми хареса. Гледаха ме гадно, сякаш съм някакъв боклук. Или терорист. Съмнявам се, че изобщо щяха да ме обслужат. Асгар не би ги търпял дори пет минути. Със сигурност би вдигнал скандал. Но там нямаше дори следа от скорошен скандал. Нямаше кръв по пода. Ако Асгар е бил там, със сигурност щеше да има. Той е въоръжен, действа бързо и с удоволствие би наказал тъпаците.
— Значи е отишъл някъде другаде — настоя Махмейни.
— Проверих целия град. Не ми отне много време. След мръкване по улиците няма жива душа. Няма къде да се скриеш. Той не е там.
— Жени?
— Тук!? Ти май се шегуваш!
— Опита ли отново да му позвъниш?
— Не съм спирал.
Настъпи продължително мълчание. От офиса си в Лас Вегас Махмейни обработваше получената информация и импровизираше.
— Добре, да продължаваме нататък — каза най-сетне той. — Този бизнес е важен за нас. Утре трябва да се погрижим за него. Налага се да се оправяш сам. Можеш да го направиш. Достатъчно добър си за това.
— Но аз нямам кола.
— Момчетата на Сафир имат.
— И аз си помислих за тях. Но динамиката става друга. Няма да съм шеф, а обикновен пътник. А и как да им обясня защо Асгар е изчезнал? Не можем да си позволим да изглеждаме като идиоти. Нито пък слаби. Не и пред онези хора.
— Добре, вземи друга кола. На останалите кажи, че Асгар е тръгнал напред или е заминал, защото е получил нова задача.
— Да взема друга кола? — учуди се иранецът. — Откъде?
— Под наем, разбира се.
