Поредното доста мъгляво изявление. В някои случаи близо означава петдесет или сто метра, но в Небраска със сигурност ставаше въпрос за петнайсет километра и петнайсет минути. После далеч напред и вдясно от пътя се появи разсеяна светлина, идваща сякаш от нищото. Джипът намали, направи поредния завой под прав ъгъл и пое на запад по друга права отсечка, асфалтирана по различен начин от останалите пътища в района. Частен път, който водеше към някакво недостроено или полуразрушено промишлено съоръжение. Пред тях се появи бетонирана площадка с размерите на футболно игрище — може би някогашен паркинг, но по-вероятно основи на фабрика, която или не е била построена, или е била разрушена. Площадката беше оградена от всички страни с дебела мрежа на височина човешки ръст, над която се виждаха кълба бодлива тел. Върху част от стълбовете бяха монтирани осветителни тела с обикновени шейсет или стоватови крушки, наподобяващи по-скоро обикновено градинско осветление. Огромното пространство беше пусто, ако не се смятаха двата сиви микробуса на разчертаното място в дъното, предназначено за три коли.
Пътят се стесняваше към двойния портал, който осигуряваше единствен достъп до квадратния плац, а после продължаваше към ниска и дълга едноетажна сграда, построена от тухли по правилата на класическата промишлена архитектура на 40-те години. Административна сграда, предназначена да обслужва някогашната фабрика. Почти сигурно бе с военно предназначение. Когато правителството реши да строи нещо по време на война, то неизбежно избира терен навътре в сушата, далеч от крайбрежните части на страната, които са обект на постоянни въздушни бомбардировки и потенциална инвазия. А Небраска разполагаше с много такива терени, предоставени на държавата за изграждане на всякакви съоръжения, които имаха отношение към Студената война. По всяка вероятност много от тях продължаваха да действат, но имаше и такива — най-вече фабрики за производство на бойно оборудване от първа необходимост като обувки, патрони и бинтове, които изчезваха още преди мастилото да изсъхне върху документите на военното министерство.
— Ето това е — обади се младежът на име Джон. — Живеем в административната сграда.
Въпросната сграда имаше плосък покрив с тухлен парапет и дълга редица еднакви прозорци с боядисани в бяло черчевета. В средата й се виждаше съвсем обикновена двойна врата, от двете страни на която светеха две мъждиви крушки. До нея се стигаше по къса бетонна пътека, която започваше от павирана площадка с големината на два тенискорта. Някогашният паркинг на фабричната управа. В сградата не светеше. Изглеждаше самотна и изоставена.
— Къде са спалните? — попита Ричър.
— Вдясно — отвърна Джон.
— А твоите приятелчета са там, така ли?
— Да. Петима.
— С теб стават шест. Доста крака за чупене. Да вървим да го направим.
Ричър свали спътника си по същия начин, по който го беше качил — през дясната врата, със задника напред, лишавайки го от задължителното за евентуални изненади равновесие. Тръгна след него с пистолет в ръце, а очите му опипваха ограденото пространство.
— Къде са комбайните и другата техника? — попита той.
— В завода в Охайо, за ремонт. Това са специализирани машини, които изискват поддръжка. А някои от тях са на повече от трийсет години.
— А онези микробуси?
— Сервизни са, за всичко. Дребни поправки, смяна на гуми, такива неща…
— Не трябва ли да бъдат три?
— Единия го няма, вече няколко дни.
— Защо?
— Не знам.
— Кога ще се върнат комбайните и тежкотоварните камиони? — попита Ричър.
— Напролет.
— В началото на лятото тук е доста оживено, така ли?
— Да — кимна младежът. — Люцерната се прибира рано. Нужна е голяма подготовка преди кампанията и доста поддръжка след нея. Тук гъмжи от народ.
— Пет дни в седмицата?
— По-скоро седем. Говорим за около шестнайсет хиляди и двеста хектара обработваема земя, реколтата е голяма. — Младежът затвори вратата и направи крачка напред. После спря, защото и Ричър беше спрял, за да огледа павирания правоъгълник пред сградата. Някогашният административен паркинг в момента беше абсолютно празен.
— Къде паркираш, Джон? — попита той.
— Ей там, срещу вратата.
— А приятелчетата ти?
— Също там.
— Защо тогава не ги виждам?
Нощната тишина изведнъж натежа и младежът полуотвори уста и се завъртя, сякаш очакваше приятелите му да се крият някъде наоколо, за да го стреснат. Като лоша шега. Но приятелите му ги нямаше и той бавно се извърна към Ричър.
— Предполагам, че някой ги е повикал.
— Ти ли? — присви очи Ричър. — Когато тръгна след мисис Дънкан?
— Не, кълна се! Не съм се обаждал. Можеш да провериш телефона ми.
— Кой тогава ги е повикал?
— Вероятно мистър Дънкан. Имам предвид мистър Джейкъб…
— Защо да го прави?
— Не знам. Тази нощ не би трябвало да се случи нищо.
— Обадил се е на тях, но не и на теб?
— Не се е обаждал на мен, заклевам се! Провери телефона ми! И не би трябвало да ми се обажда, защото съм на пост.
— Тогава какво става, Джон?
— Не знам.
— Имаш ли някакви предположения?
