— Не е време за шеги. Онези четири момчета, които си пребил, никога вече няма да могат да работят.
— Няма да работят за фамилията Дънкан. Но в живота има още много неща, които могат да правят. По-добри неща.
— Например?
— Например да изриват тор в някоя ферма за бройлери. Или да си предлагат услугите в Тихуана на гърба на някое магаре. И в двата случая ще бъдат по-добре, отколкото да слугуват на братята Дънкан.
Младежът не отвърна нищо и продължи да шофира.
— Колко ти плащат онези типове? — подхвърли Ричър.
— Доста повече, отколкото мога да изкарам в Кентъки.
— Срещу какво по-точно?
— Просто да се навъртам наоколо.
— Кои са онези италианци с дебелите палта? — смени темата Ричър.
— Не знам.
— Какво искат?
— Не знам.
— Къде са в момента?
— Не знам.
Италианците бяха в синята импала, вече на петнайсетина километра северно от „Мариот“. Зад волана беше Роберто Касано, а Анджело Манчини седеше до него. Касано изпитваше трудности да се задържи зад червения форд на хората на Сафир, а двамата шофьори правеха съвместни усилия да не изгубят от поглед хората на Махмейни. Големият черен кадилак беше истинска фурия и без усилия летеше със сто и трийсет километра в час — далеч от комфортното пътуване, за което беше създаден. Тежката каросерия подскачаше и се люшкаше по неравностите на пътя и представляваше доста странна гледка.
— Това кола под наем ли е? — напрегнато подхвърли Анджело Манчини, без да отлепя поглед от кадилака.
Касано беше по-спокоен въпреки напрежението, свързано с поддържането на необичайно високата скорост по тесния път. И мислеше усилено.
— Според мен не е — замислено отвърна той.
— Каква е тогава? Да не би онези типове да разполагат със собствени коли във всеки щат? Ей така, за всеки случай?
— Не знам — отвърна Касано.
— Отначало си помислих, че е лимузина — от онези, които се предлагат с шофьор. Ама не е. Още в града успях да зърна онзи негодник зад волана. Същия, който ти се зъбеше.
— Не го харесах — отбеляза Касано.
— И аз. А сега още по-малко. Май ще излезе, че са по-големи от нас. Много по-големи, щом разполагат с коли във всеки щат. Долитат с частния самолет на някое казино и хоп — на пистата ги чака кола. Що за типове са тези?
— Не знам — промърмори Касано.
— Да не би това отпред да е катафалка? — не мирясваше Манчини. — Да не би иранците да имат верига от погребални агенции? Махмейни се обажда в най-близката от тях и разпорежда да изпратят кола. Така нещата се връзват, не мислиш ли?
— Според мен иранците не се занимават с погребален бизнес.
— С какво друго тогава? Колко щата има в тази шибана страна? Петдесет, нали? Това означава най-малко петдесет коли, всяка на тяхно разположение.
— Дори Махмейни не може да поддържа бизнес в петдесет щата.
— Е, Аляска и Хаваите можем да ги изключим. Но Небраска? Колко нагоре в списъка му е Небраска?
— Не знам — отвърна Касано.
— Добре, прав си — въздъхна Манчини. — Трябва да е кола под наем.
— Вече ти казах, че не е — поклати глава Касано. — Не може да бъде под наем, защото е стар модел.
— Времената станаха трудни. Може би не си сменят колите всяка година.
— Но тази не е модел от миналата година, нито от предишната. Практически е истинска антика. Кола на възрастен човек. Кадилакът на дядото от съседния двор.
— Може би тук предлагат под наем и такива антики.
— А защо му е на Махмейни такава кола?
— Добре де, каква е тогава?
— Няма значение каква е. Ти не схващаш общата картина. Пропускаш най-важното.
— А какво е то?
— Тази кола си беше пред хотела. Забрави ли, че паркирахме точно до нея? Късно следобед, когато се прибрахме. Онези типове ни бяха изпреварили. Знаеш ли какво означава това? Означава, че са били там още преди Роси да помоли Махмейни да ги изпрати. Шантава работа. Тук става нещо много странно…
След няколко километра по двупосочния път в посока север-юг златистият джип стигна до кръстовището с друг двупосочен път, който водеше на запад към Уайоминг — също толкова скучен и прав като стрела. Ричър си представи инженерите и конструкторите отпреди век, наведени над карти и чертежи с дълги линии и остри моливи в ръце, да създават инфраструктурата на девствената земя.
— Колко още остава, Джон? — попита той.
— Вече сме близо — отвърна младежът.
