Оставаше кадилакът. Достатъчно стилен, на подходяща възраст. Чист, дискретен, добре поддържан, с местни номера и затъмнени стъкла. Почти перфектен за целта му. Лесен. Той пусна сака на земята, легна по гръб и пъхна глава под двигателя. Измъкна връзката ключове от джоба си, включи миниатюрното фенерче, закачено за нея и започна изследването. Под рамата на колите от това поколение имаше електронен модул за регистриране на челен удар. Той представляваше обикновен датчик за измерване на ускорението с две функции. В най-лошия случай задействаше въздушните възглавници и отключваше вратите, за да се извадят зашеметените водачи от купето. Истински подарък за автокрадците, които веднага бяха оценили предимствата му и това беше наложило бързата му подмяна с друга, по-добре защитена електроника.
Той напипа модула — проста и зацапана с кал ламаринена кутийка, от която стърчаха жички. Извади ножа си и й нанесе силен удар с дръжката. От кутийката се посипаха парченца засъхнала кал, но това беше всичко. Решил, че калта омекотява удара, той разтвори ножа си и започна да я стърже. След известно време щракна острието обратно и направи втори опит. Нищо. Събра сили и опита още веднъж, рискувайки някой да чуе звучният отговор на ламарината. Посланието беше прието. Замъгленият електронен мозък на кадилака реши, че току-що е получил челен удар — слаб за задействането на въздушните възглавници, но достатъчен за улесняване на евентуалните спасители, които се бяха появили на сцената. Чуха се четири глухи изщраквания и вратите се отключиха.
Чудесно нещо е техниката.
Наемникът на Махмейни изпълзя изпод колата и се изправи. Миг по-късно сакът му кацна на задната седалка, а той се настани зад волана. Шофьорската седалка беше изместена максимално назад, отваряйки достатъчно място дори за краката на гигант. Вече беше споменал на човека на Роси, че всички американски селяни са огромни. Напипа страничния бутон и го натисна. Седалката започна да се движи напред, изминавайки трийсетина сантиметра, преди да спре. После той нагласи облегалката и беше готов за работа.
Насили ключалката на кормилната колона, свали пластмасовия капак под нея, оголи нужните жици с острието на ножа и ги залепи една за друга. Двигателят запали. Напевен звън го предупреди, че не си е сложил колана. Той го закопча, изкара колата на заден ход и спря до стената на хотела. Двигателят работеше почти безшумно, а автоматичната климатична инсталация започна да затопля купето.
После той извади мобилния телефон от джоба си и набра номера на хотела, като последователно се свърза с хората на Сафир и на Роси. Придържайки се стриктно към инструкциите на Махмейни, той им съобщи за промяната в плановете. Купонът започваше веднага, което означаваше, че той и Асгар незабавно потеглят на север, а те разполагат с пет минути да си съберат багажа и да се включат.
Джипът беше модел Джи Ем Си „Юкон“, златист металик, с много екстри и с бежова кожена тапицерия. Хубава кола. Младежът на име Джон положително се гордееше с нея. Ричър се надяваше да я задържи за следващите дванайсет часа или повече, докато си свърши работата в Небраска.
— Имаш ли мобилен телефон, Джон? — попита той.
Младежът се забави за част от секундата, което беше фатално.
— Не — обяви той.
— Дотук се справяше много добре, но току-що прецака нещата — поклати глава Ричър. — Разбира се, че имаш мобилен телефон. Ти си част от цяла организация. Изпратили са те на пост. Още нямаш трийсет, което означава, че и зачеването ти е било планирано.
— А ти ще ми направиш онова, което си причинил и на другите — рече Джон.
— Какво съм им направил?
— Осакатил си ги.
— А те какво щяха да направят с мен?
Младежът не отговори. Движеха се с умерена скорост по двупосочния път, на север от мотела, сред безкрайната равнина. В светлината на фаровете не се виждаше абсолютно нищо. Ричър седеше леко извит на мястото си. Лявата му ръка лежеше на коляното, а дясната с пистолета беше опряна на нея.
— Дай ми мобилния си телефон, Джон — подхвърли след кратка пауза Ричър, като внимателно наблюдаваше младежа. Той веднага забеляза лекото движение на очите, едва забележимия проблясък на зениците и присвиването на клепачите. Недвусмислено предупреждение. Джон отлепи задника си от седалката, свали ръката си от волана и я пъхна в джоба на панталоните си. Ръката се появи обратно с телефон. Тънък и черен, наподобяващ блокче шоколад. Понечи да му го подаде, но телефонът се изплъзна от пръстите му и падна в краката на Ричър.
— Мамка му. Извинявай.
— Добър опит, Джон — усмихна се Ричър. — Сега аз трябва да се наведа да го взема, нали? А ти ще смажеш тила ми с един як юмрук. Ама аз не съм вчерашен, да знаеш…
Младежът не каза нищо.
— Предлагам да го оставим там — добави Ричър. — Ако започне да звъни, ще го чакаме да се включи на гласова поща.
— Бях длъжен да опитам.
— Това извинение ли е? Ти ми обеща нещо друго.
— А ти ще ми счупиш краката и ще ме изхвърлиш в канавката.
— Звучи доста песимистично. Защо трябва да чупя и двата ти крака?
