— Тук не е Вегас, шефе. Нямат дори рум сървис, а най-близкият офис на „Хърц“ е на летището. Сигурен съм, че ще отворят чак сутринта. А и аз няма как да стигна до там.
Последва нова пауза. Дълга пауза. Махмейни премисляше, преценяваше, планираше отново.
— Другите видяха ли колата, с която пристигнахте там? — попита най-сетне той.
— Не, сигурен съм. Пристигнахме поотделно, по различно време.
— Ясно — рече Махмейни. — За динамиката си прав. Трябва да личи, че ние командваме парада. Да държим останалите в неведение. Ето какво ще направиш: в рамките на един час трябва да намериш подходяща кола. Ако се наложи, открадни я. После се свържи с останалите. Ако трябва, потърси ги в стаите им. Не ми пука в колко часа — в полунощ, в един сутринта. Кажи им, че сме решили да започнем купона по-рано и затова ти веднага тръгваш на север. После им дай пет минути да се приготвят. В противен случай тръгни сам. Те ще се объркат. Ще започнат да си събират багажа и да тичат към паркинга. Ти ще ги чакаш там, с новата си кола. Но те няма да знаят, че е нова. Дори няма да забележат, че Асгар не е с теб. Не и в тъмното и в настаналата суматоха. Ще караш бързо. Ще летиш като прилеп, избягал от ада. Трябва да стигнеш пръв на мястото. Когато останалите се появят, ще им кажеш, че си пуснал Асгар да разузнае пеша. Това ще ги разтревожи. Ще ги обърка още повече. Непрекъснато ще се оглеждат. Това е всичко, което ни трябва. Никога не знаеш от кой храст ще изскочи заек.
Наемникът на Махмейни облече палтото си, грабна сака и слезе във фоайето. Администраторът си беше отишъл. Може би имаше някакъв нощен портиер, който да го замества, но и той не се виждаше никъде. Иранецът просто прекоси преддверието и излезе навън със сак в ръка, готов да открадне първата подходяща кола — нещо, което в много отношения беше крачка назад и уронваше достойнството му. Хората в неговото положение отдавна бяха загърбили кражбите на коли. Но сега се налагаше, а той все още помнеше как се прави. Трудности в техническо отношение нямаше да има. Щеше да го направи с обичайната си прецизност. Трудностите щяха да възникнат по време на работата с нещастниците, които не бяха нищо повече от потенциални мишени.
Изискванията му бяха две: първо, колата да бъде престижна. Не много, но все пак престижна. Не можеше да се появи с някой очукан и ръждив пикап. Това би било под достойнството на един близък сътрудник на Махмейни, особено на такъв, който трябва да впечатли и респектира братята Дънкан. Имиджът далеч не означаваше всичко, но винаги помагаше. При половината от случаите се възприемаше като реалност.
Второ, колата не трябваше да бъде нова. Последните модели разполагаха с прекалено много средства за защита. Компютри, микрочипове в ключовете, системи за автоматично разпознаване в ключалките. Не непреодолими, разбира се, но бързата и мръсна работа на улицата си имаше своите ограничения. Новите коли се крадяха най-добре с помощта на влекачи или платформи, откарваха се на някое спокойно местенце, а после изискваха часове търпелива работа с лаптопи, вързани в интернет. Самотните мъже в мрака се нуждаеха от нещо по-просто.
Най-добре някой обикновен седан масово производство. Не нов, но не и много стар. Във Вегас бе пълно с такива. Работа за пет минути. Но не и в пущинаците на Небраска. Докато той обикаляше града да търси Асгар, успя да се увери, че деветдесет процента от местните автомобили са твърде обикновени — най-вече пикапи. А деветдесет и девет процента от тях бяха стари, очукани и корозирали. По всяка вероятност местните жители нямаха пари, а дори и да имаха, явно предпочитаха по-скромния начин на живот.
Навън на студа той направи кратък преглед на възможностите си. Представи си разположението на околните улици, които вече беше обиколил. Беше зърнал упътващата табела за някаква болница. По принцип болничните паркинги бяха добро място, защото лекарите си купуваха нови коли, а старите продаваха на медицинските сестри или на практикуващите студенти. Но табелата сочеше, че болницата се намира на разстояние от няколко километра — твърде голямо, за да бъде преодоляно пеша без гаранции за успех.
Реши да започне от паркинга на хотела.
И свърши там.
Заобиколи П-образната сграда и пред очите му се появиха три пикапа. Два от тях бяха преустроени на кемпери, с места за спане и всичко останало. Третият беше стар крайслер с номера от Аризона, нагънати брони и олющена от слънцето боя. Редом с тях бяха паркирани син шевролет импала, червен форд и черен кадилак. Пикапите и старият крайслер отпадаха по очевидни причини. Импалата и фордът бяха прекалено нови, явно взети под наем. Това личеше от баркода на задните странични стъкла. Почти сигурно бяха на хората на Сафир и Роси, а той не можеше да ги извика спешно на паркинга, настанил се в една от тях.
