Наемникът на Махмейни свали ръка от капака, направи две крачки и се изправи точно зад багажника. Коленете му потънаха в малкото облаче изгорели газове от работещия двигател, пръстите му несъзнателно се вдигнаха към челото и останаха там. Отново погледна надолу. В очите му се появи недоумение. Асгар беше мъртъв, но кръв нямаше. В челото му не зееше дупка от куршум, по тялото му не личаха видими травми, черепът му беше цял. Нямаше следи от удушаване, нямаше рани, нанесени с хладно оръжие, нямаше следи от борба. Нищо освен едно мъртво тяло, унизително смачкано и раздърпано. Тялото на приятеля му.
Той се обърна и започна да се отдалечава. Десет крачки, после още десет. Спря, извърна глава към тъмната лимузина и вдигна ръце към небето в безмълвно стенание. Очите му бяха затворени, устата разкривена. Краката му тъпчеха на място, сякаш взели странното решение за някаква среднощна загрявка. Беше абсолютно сам в безбрежния мрак.
Шокът постепенно отмина. Той плъзна длани по лицето си и се опита да мисли. Мозъкът му обаче отказваше да се подчини. Приятелят му беше убит на сто километра от тук. От неизвестно лице, използвало непозната техника, която не оставя следи. А после беше натикан в багажника на автомобил, който най-вероятно нямаше нищо общо нито с хората на Роси, нито с тези на Сафир. В същото време наетата им кола беше изчезнала, принуждавайки го да открадне същия този автомобил — единствен избор в целия град. Неизбежен, почти задължителен избор. Сякаш през цялото време някой му беше дърпал конците от разстояние. Някой с повече ум от него, който го беше правил с иронично пренебрежение.
Невероятно. Напълно неразбираемо.
Но фактите бяха налице. Той тръгна обратно към отворения багажник, събрал смелост да продължи огледа. Издърпа тялото на Асгар в средата и се наведе над него. Като патолог над каменната маса в моргата. Лампичката светеше относително силно, излъчвайки топлина. Но не откри нищо. Асгар нямаше счупени кости, отоци не се виждаха никъде. Вратът му беше цял, нямаше рани или драскотини, ноктите му бяха чисти. Липсваха пистолетът, ножът и парите му. Което бе интересен факт. Около тялото му лежаха обичайните предмети за всеки багажник. Не беше правен опит за разчистване или отстраняване на евентуалните улики. Празна торбичка от пазар с касова бележка отпреди седмица. Недокоснат местен вестник с дата отпреди месец, няколко почернели и изсъхнали листенца, обичайната за всеки багажник мръсотия. Очевидно колата принадлежеше на човек, който я използва съвсем нормално. Без специална подготовка за зловещия акт.
И така, на кого принадлежеше кадилакът? Това беше първият въпрос. Отговорът би трябвало да дойде от регистрационните номера, стига да бяха истински. Но имаше и по-бърз начин предвид факта, че нищо не беше пипано. Иранецът заобиколи колата и отвори дясната предна врата. Наведе се и дръпна жабката. В нея се оказа папка от черна кожа с размерите на книга с твърди корици. Върху папката личеше златистото лого на фирмата производител. Вътре имаше две брошури с инструкции за употреба — едната дебела, другата по-тънка. Дебелата за цялата кола, по-тънката за радиото. В страничните джобчета бяха подредени визитката на продавача, регистрационният талон и застрахователната полица. Извади двата документа, захвърли папката на пода и ги приближи към светлината на жабката.
Колата беше собственост на Сет Дънкан.
Което беше логично, макар и по странен, дори ужасяващ начин. Защото всичко се беше объркало, още от самото начало. Нямаше друго обяснение. Нямаше никакъв непознат гигант, който броди наоколо. Никой не го беше виждал, никой не беше в състояние да го опише. Защото не съществуваше. Той беше измислица, плод на въображението. Въдица за наивници. Цялото закъснение на доставката беше измама. Постановка отначало докрай. Истинската цел на упражнението беше да ги привлекат в Небраска и да ги елиминират. Всички по веригата. Кланът Дънкан скъсяваше брънките между себе си и саудитците, които бяха крайните потребители. С очевидната цел да увеличат печалбата си. Дръзко, но добре премислено начинание. Което беше напълно по силите им просто защото всички ги бяха подценявали. Май щеше да се окаже, че те съвсем не са тъпите селяндури, за каквито ги вземаха. А точно обратното — безскрупулни стратези със смайващо добри качества, потайни и прозорливи анализатори. Съвсем правилно бяха отгатнали, че най-сериозният им противник е Махмейни и се бяха погрижили да го лишат от полезни ходове, като бяха ликвидирали Асгар още преди някой да заподозре каквото и да било, по някакъв тайнствен начин, без видими следи от насилие. И бяха оставили трупа му в автомобил, който недвусмислено щеше да бъде идентифициран като тяхна собственост.
