— Ох, колко са те объркали тия мръсници — въздъхнах. — Хората изобщо не знаят какво е това умът, вместо това изучават ту мозъка, ту психиката, ту любовните писма на Фройд до Айнщайн. Учените пък съвсем сериозно си мислят, че умът се поражда, защото в мозъка протичат химични и електрически процеси. Тъпанари с главно „Т“! Това е все едно да смяташ, че телевизорът е причината за филма, който дават по него. Или причината за съществуването на човека.
— Икономистите мислят точно така.
— Да, прав си. И нека си мислят точно така. Да си генерират електрически импулси, да крадат кредитни траншове, да заявяват официални протести, да мерят амплитуди и скорости, да вдигат минетите на n-та степен и после да си определят рейтинга. За щастие на този свят той е населен не само с тъпанари, но и с нас, лисиците. Ние знаем тайната. Сега ти също я знаеш. Е, почти я знаеш.
— Да бе — каза той. — И кой освен лисиците я знае?
— Могат да я знаят само избраните.
— Не те ли е страх да ми я разкриваш?
— Не.
— Защо? Защото и аз съм избран ли?
— Защото тази тайна може да я знае само умът. А умът няма от кого и какво да я крие. Той е един.
— Един?
— Да — казах. — Един във всичко и всичко от един.
— Кои са тогава тези избрани?
— Избраните са онези, които разбират, че всеки червей, пеперудка и дори тревичка край пътя са също такива избрани. Просто временно не го знаят и трябва много да внимаваш, та да не би случайно да обидиш някой от тях.
— Така и не разбрах какво е умът — каза той.
— Това не го разбира никой. Макар че, от друга страна, всички го знаят. Защото тъкмо умът чува сега думите ми.
— Аха — каза той. — Ясно… Пак не докрай, разбира се, но доколкото разбирам, там край няма…
— Именно — казах. — Де винаги да беше толкова схватлив.
— Добре, да допуснем, че изяснихме нещата със свръхплътеника. А какво е Дъгоцветният поток?
— Просто светът около нас — казах. — Нали виждаш цветовете? Синьо, зелено, червено. Те се появяват и изчезват в ума ти. Точно това е Дъгоцветният поток. Всеки от нас е свръхплътеник в Дъгоцветния поток.
— Тоест вече сме влезли в Дъгоцветния поток?
— И да, и не. От една страна, свръхплътеникът още от самото начало е в Дъгоцветния поток. От друга, той никога не може да влезе в него, защото Дъгоцветният поток е просто илюзия. Но противоречието е само привидно, понеже ти и светът сте едно и също.
— Аха — каза той. — Интересно. Давай нататък.
— Свръхплътеникът е небесно същество. Небесното същество никога не губи връзката си с небето.
— Какво означава това?
— В този свят няма нищо освен прах. Но небесното същество помни за светлината, която прави прахта видима. А безопашатата маймуна просто хвърля прах в очите си и в очите на другите. Затова когато небесното същество умира, то става светлина. А когато умира безопашата маймуна, тя става прах.
— Светлина, прах — каза той. — Значи все пак има нещо там! Някаква личност. У тебе например със сигурност има, лисанке. Усещам го, особено напоследък. Не съм ли прав?
— Тази личност с всичките си номерца и глупости просто подскача като кукла на конци в ясната светлина на ума ми. И колкото по-глупави са подскоците й, толкова по-ясна е светлината, която виждам отново и отново.
— Каза „ума ми“. А преди малко каза, че не бил твой.
— Е, такъв е е езикът. Езикът е семето, от което израства безкрайната човешка глупост. Ние, плътениците, също страдаме от нея, защото непрекъснато говорим. Не може да отвориш уста и да не сгрешиш. Така че не си струва да се хващаме на думите.
— Добре. Но личността, която подскача като кукла, това си ти, нали?
— Не. Не смятам, че тази личност съм аз, понеже аз изобщо не съм кукла. Аз съм светлината, която я прави видима. Но светлината и куклата са просто сравнения и не бива да се хващаме за тях.
— Да, лиске — каза той. — Дълго си изучавала тия неща, личи си… Всъщност все пак на колко години си?
— На колкото трябва — казах и се изчервих. — За кучето и лъва — не се сърди, моля ти се. Това е класическа алегория, при това много древна, честна дума. Кучето гледа пръчката, а лъвът — онзи, който я хвърля. Между другото, когато го разбереш това, е много по-лесно да четеш днешната преса…
— За кучетата и лъвовете го разбрах, можеше да не ми го повтаряш — отвърна той със сарказъм. — За пресата го знам и без тебе. По-добре кажи къде гледат лисиците.
Усмихнах се виновно.
— Ние, лисиците, с едното око гледаме пръчката, а с другото онзи, който я хвърля. Понеже сме слаби същества и ни се иска не само да усъвършенстваме душата си, но и да поживеем още поне мъничко. Затова сме леко кривогледи…
— Виждам те аз къде ме гледаш…
— Днеска сте изключително духовит, поручик.
Александър се почеса по брадичката и попита:
— И къде е главният извод?
— Кой?
— Чрез който се контролира всичко, за да има полза.
— Контролирането е трудно нещо — казах.
— Защо?
— Защото трудно се намира контрольор.
— Всъщност така излиза — рече той. — Не ми харесва обаче.
— Кое?
— Дъгоцветният поток, свръхплътеникът — всичко това добре. Да допуснем, че сме решили въпроса и с контрола. Но не мога да разбера най-важното. Кой създава всичко това? Бог ли?
