— Значи вече си влязла в Дъгоцветния поток?
— Може да се каже — отговорих.
— И какво е той?
— Първо трябва да разбереш какво е свръхплътеникът.
— И какво е?
— Ти си.
— Ами нали това ти казвам — почти изквича той. — А ти само ме объркваш. Казваш, че си била ти. Все ти.
— Пак не разбра. Ти си мислиш, че си свръхплътеник, защото можеш с поглед да гърмиш крушки и да убиваш мухи…
— Не само мухи — каза той. — И не само с поглед. Изобщо не можеш да си представиш какво мога.
— Какво можеш?
— Дори не е нужно да гледам нещо, разбираш ли? Достатъчно е да си го помисля. Снощи например го начуках на политтехнолога Татарски. Чувала ли си за него?
— Чувала съм. Уби ли го?
— Защо? Просто измърмори насън и се обърна на другата страна. Начуках му го елегантно.
— Това пък какво означава?
— Вече няма да го канят никъде, това означава. Ще си кисне в офиса, докато не се слее с тапетите. Ако му оставим офиса, разбира се.
— Много си жесток — казах. — А как го правиш?
Той се замисли.
— Същото е като секса, само че наопаки. Трудно е да се обясни. Хем те е страх, хем го правиш. С опашката, нали разбираш. Но не съм вникнал още в подробностите… Значи все пак признаваш, че съм свръхплътеник?
— Ти си тоя, дето разбира всичко наопаки. Свръхплътеник изобщо не те прави способността да вредиш на политтехнолози и мухи. Ти засега дори нямаш право да се мислиш за свръхплътеник.
— А ти имаш, така ли?
— Да, аз имам — казах скромно, но твърдо.
— Ама ти си направо навсякъде, лисицо такава! За мен просто не остава място на тоя свят.
— Целият този свят е твой. Просто разбери кой си всъщност.
— Свръхплътеник.
— Точно така. Но какво е свръхплътеник?
— Аз.
— Ох, пак ли! Мислех си, че си зорък лъв, а ти си бил сляп пес.
Той трепна, все едно го бях ударила.
— Какво искаш да кажеш?
— Има едно учение за лъвския взор — почнах забързано; усещах, че съм прекалила. — Казват, че ако хвърлиш пръчка на куче, то ще гледа пръчката, А ако хвърлиш пръчка на лъва, той няма да откъсне поглед от човека, който хвърля пръчката. Това е поговорка, казваха я в древен Китай, когато събеседникът почне да се хваща за думите и престава да вижда главното.
— Добре де — каза той. — Стига толкова. Можеш ли да ми кажеш какво е свръхплътеникът?
— Свръхплътеникът е онзи, когото виждаш, когато дълго се взираш в себе си.
— Но нали каза, че там няма нищо.
— Правилно. Там няма нищо. Точно това е свръхплътеникът.
— Защо?
— Защото това нищо може да стане всичко.
— Как така?
— Ами виж. Ти си плътеник, понеже можеш да станеш, ъъъ… вълк. Аз съм плътеник, понеже съм лисица, която се престорва на човек. А свръхплътеникът поред става теб, мен, ето този плик с ябълки, тази чашка, това чекмедженце — всичко, което виждаш. Това е първата причина, поради която го наричат свръхплътеник. Освен това всеки плътеник, образно казано, може да бъде дръпнат за опашката.
— Да допуснем — каза той.
— А свръхплътеника не можеш да го дръпнеш за опашката. Защото той няма тяло. И това е втората причина, поради която го наричат така. Разбра ли?
— Не съвсем.
— Нали веднъж ми разказваше как като малък си мечтал да имаш скафандър, с който да можеш да идеш на Слънцето, да се спускаш на дъното на океана, да скачаш в черни дупки и да се връщаш оттам?
— Да де. И какво?
— Ами значи свръхплътеникът има точно такъв скафандър. Той е просто пустота, празнота, която може да се запълва с всичко. И нищо не може да полепне по тази пустота. Нищо не може дори да я докосне, защото щом извадиш онова, с което е запълнена, тя пак си става същата като преди. И няма къде да ти бият печата за адресна регистрация, а твоят Михалич няма на какво да си лепне бръмбара.
— Разбрах. Наистина разбрах — каза той и пребледня. — Жестоко. Никакви служби не могат да се справят с такъв свръхплътеник.
— Радвам се, че го осъзна.
— И как се става такъв?
— Никак — казах.
— Защо?
— Ами помисли.
— Защото свръхплътеникът може да е само един и това вече си ти? Прав ли съм, рижавелке?
— Не, сивчо, не си. Ти не можеш да станеш свръхплътеник, защото винаги си бил свръхплътеник. Свръхплътеник е собственият ти ум, същият ум, с който от тъмно до тъмно мислиш за какви ли не идиотщини.
— Значи все пак свръхплътеникът съм аз?
— Не си.
— Но нали това е моят ум. В какво е проблемът тогава?
— В това, че твоят ум всъщност не е твой.
— А чий?
— Изобщо не може да се каже, че е нечий. Или че е еди-какъв си и се намира еди-къде си. Всичките тези понятия възникват в самия него, тоест той предшества всичко, без изключение. Разбираш ли? Каквото и да си мислиш и да си представяш, всичко го прави той.
— Имаш предвид мозъка ли?
— Не. Мозъкът е едно от понятията в ума.
— Но нали ума го има, защото го има мозъка — каза той колебливо.
