Малко го загрозяваше само надменно-гневната извивка на устните му. Не предизвикваше неприязън към него обаче, просто като че ли установяваше дистанция. Впрочем и с тази извивка той пак беше наистина привлекателен. Дори мъничко приличаше на младия император Александър Павлович — той също гледаше така през първите години, след като се качи на престола.
Но най-много ме порази изражението му. Не знам как да го обясня. Все едно човек години наред го е болял зъб и е свикнал да не обръща внимание на това, макар зъбът да го мъчи всеки божи ден. Имаше и запомнящ се поглед: сиво-жълтите му очи сякаш се отпечатваха в ретината ти и те гледаха от нея право в душата още няколко секунди. И най-главното, стори ми се, че това е лице от миналото. Много такива лица имаше в отдавна отишлите си времена, когато хората вярваха в любовта и в Бога; после този тип почти изчезна.
Известно време се гледахме в очите.
— Мислех да го свестявам с шампанско — казах и оставих бутилката на масичката.
Влезлият се обърна към Михалич и попита:
— Това да не е дъщеричката ти?
— Не — изхърка Михалич от фотьойла и дори успя да помръдне ръка (очевидно идването на непознатия му беше помогнало да дойде на себе си по-бързо). — Не… Курва…
— А — каза младият мъж и пак ме погледна. — Тази с консултанта — тя ли е?
— Да.
— А на тебе какво ти е?
— Шефе — почти запъшка Михалич, — зъб бе, шефе, зъб! Упойка!
Младият мъж вдиша и сбърчи неодобрително нос.
— Упойка значи? С кетамин?
— Шефе, аз…
— Да не би да си викнал ветеринар да ти резне ушите?
— Шефе…
— Пак значи? Хайде, на обект разбирам. Обаче тук? Защо? Вече говорихме за тия неща.
Михалич заби очи в пода. Младият мъж ме погледна, стори ми се — с любопитство.
— Шефе, чакай да обясня — почна Михалич. — Честна… Физически чувствах с каква мъка успява да говори.
— Не, Михалич. Обясненията са от мен — каза младият мъж, взе шишето шампанско и с всички сили удари Михалич по главата.
Този път шишето се пръсна и истински гейзер бяла пяна окъпа Михалич. Целия. Ясно ми беше, че след такъв удар той никога вече няма да стане от този фотьойл — отбирам от човешка анатомия. За мое изумление обаче Михалич тръсна глава като пияница, току-що залян с кофа вода. После вдигна ръка и избърса пръските шампанско от лицето си. Вместо да го убие, ударът му беше помогнал. Е такова нещо никога не бях виждала.
— Значи така — каза младият мъж. — Вземаш душ, после яхваш едно такси и се прибираш вкъщи. Да ти направят бульон. Или чай. Силен. И изобщо, Михалич, едно реланче ще ти се отрази добре.
Не разбрах какво иска да каже.
— Слушам — каза Михалич, успя да стане и зазалита към банята, оставяше подире си рекичка от шампанско. Щом влезе там и затвори вратата, младият мъж се обърна към мен и се усмихна.
— Доста е задушно тук. Хайде да ви заведа на чист въздух.
Хареса ми, че ми говори на „вие“.
Излязохме по друг път. Оказа се, че по лъскавото желязо, което бях видяла в стаята с открехнатата врата, се стига до първия етаж. Подобни устройства има в пожарните и в go-go баровете, в последните ги наричат пилони или колове. По такова нещо бързо можеш да се смъкнеш до голямата червена кола и да получиш медал „За храброст“. А може и еротично да поотъркаш в него дупе и цици и да получиш от публиката няколко влажни банкноти. Да, наистина различни пътища отваря животът пред нас…
За щастие днес не се наложи да правя нито първото, нито второто. До лъскавата тръба имаше тясна вита стълба — за по-малко спешни случаи очевидно. Та значи слязохме по нея. Долу имаше сумрачен гараж, в който чакаше луксозна черна кола — „Майбах“, истински. Такива в Москва бяха само няколко.
Младият мъж спря до колата, вдигна глава — носът му сочеше право към мен — и вдиша шумно. Изглеждаше доста странно. А после на лицето му се изписа блаженство, даже нещо като умиление.
— Бих искал да ви се извиня за това, което се случи — каза той, — и да ви помоля за една услуга.
— Каква услуга?
— Трябва да купя подарък на една девойка горе-долу на вашата възраст. Не съм на „ти“ с дамската бижутерия и ще съм ви много признателен, ако ми помогнете със съвет.
За секунда се поколебах. По принцип в подобни ситуации трябва да изчезващ възможно по-бързо — но кой знае защо ми се искаше да удължа запознанството ни. Пък и ми беше интересно да видя как изглежда колата отвътре.
— Добре — казах.
Щом обаче седнах на предната седалка, забравих за интериора — толкова силно впечатление ми направи пропускът на предното стъкло.
Отдавна съм забелязала една кичозна тенденция у руските властимащи: те непрекъснато се пънат да се напаснат с величествената сянка на имперската история и култура, да се изкарат дворяни, да докажат аристократичния си произход, въпреки че имат толкова общо с едновремешна Русия, колкото и разните там лангобарди, пасли козите си сред руините на Форума, с Флавиевата династия. Пропускът на стъклото на „Майбах“-а беше истински образец на жанра. На него беше изобразен златен двуглав орел, имаше трицифрен номер и отдолу пишеше:
