1) След като жената може да представи една машина за размножаване за дивно пролетно цвете, женската природа не бива да се свежда само до раждането на деца: като минимум това е и умение да промиваш мозъци.
2) По същността си дивното пролетно цвете е абсолютно същият механизъм за размножаване и промиване на мозъци, само че месото му е зелено и то промива мозъците на пчелите.
3) Скъпоценната украса бездруго не е нужна на никого освен на жената, така че е глупаво да разсъждаваме достойна ли е жената за нея, или не.
4) Мобилните телефони с вградена антена са удобни за държане, но сигналът не е добър, особено в железобетонни сгради.
5) Мобилните телефони с външна антена пък са по-неудобни, а сигналът в железобетонни сгради е още по-лош.
Жената е кротко същество и баламосва само собствения си самец, не закача нито птичките, нито животинките. Понеже го прави в името на висша биологична цел, тоест личното оцеляване, лъжата в случая е простима и не е наша лисича работа да се бъркаме в тия неща. Но когато един женен мъж, който непрекъснато живее в натрапения от съпругата му сън с елементи на кошмар и готика, внезапно на третата бира заявява, че жената е просто агрегат за раждане на деца, това наистина е много смешно. Мъжът дори не разбира колко е комичен в тази ситуация. В случая не намеквам за граф Толстой, пред когото се прекланям, говоря изобщо.
Но пак се отвлякох. Исках само да кажа, че хипнотичните способности на жената са очевидни и че всеки, който има съмнения в това, може да ги разсее, като влезе в магазин за скъпи дрънкулки.
До последната минута не се сетих, че Александър избира подарък за мен. Просто нямах повод да мисля така. Предполагах, че иска да купи подаръче за някоя лъскава мацка, и го съветвах съвсем сериозно. Така че се почувствах изключително тъпо, когато накрая ми подаде пликчето с двете мънички кутийки, които току-що беше платил. Не го очаквах. А пък ние, лисиците, трябва да предвиждаме действията на хората — ако не всичките, то поне онези, които се отнасят пряко към нас. От това зависи оцеляването ни.
В двете еднакви бели кутийки се гушеха пръстени за осем и петнайсет хиляди долара, платина и брилянти. Големият камък — нула и осем, малкият — нула петдесет и четири карата. Tiffany. Богове — двайсет и три хиляди долара! Безброй пъти трябва да си настърчавам опашката за тия пари, помислих си с почти класова омраза. А най-важното — той не искаше нищо от мен. Освен телефона. Каза, че заминавал на север и щял да се обади, като се върне — след два дни.
Купуването на пръстените не беше лесно. Продавачката не се осмеляваше сама да осъществи толкова сериозна трансакция. Касиерката също.
— Не мога без манджъра. — Точно така го произнасяше, „манджър“.
Хем беше смешно, хем съвсем в духа на народната етимология: тъкмо така Родината превръща брилянтите ни в класова омраза.
Чак когато се прибрах в Битца, разбрах колко съм капнала — нямах сили дори да си проверя електронната поща. Спах чак до обяд на другия ден. Сънувах подозрителни борхесиански сънища за отбраната на крепост — приличаше на щурм на град по време на въстанието на Жълтите кърпи. Бях сред отбраняващите се и хвърлях от стената тежки копия.
Не понасям да ми обясняват символики, сериозно. През двайсетте години на миналия век се развличах, като побърквах романтичните червени фройдисти — разказвах им измислени сънища: „А после опашките ни паднаха и ни казаха, че са скрити в кокосов орех, закачен над водопада“. Ако насън хвърлям копия, това не означава, че не си давам сметка за символичното значение на ставащото. Или че означава, че си давам. Всичките тези сметки отдавна съм ги дала на отговорно вечно пазене, така грижите са по-малко.
След като си починах, умът ми вече работеше ясно и първото, за което помислих, беше финансовият аспект на ставащото. Личният ми индекс светеше в нежнозелено: в магазина двата пръстена струваха двайсет и три хиляди, значи можех да ги продам за около петнайсет.
Но ми беше жал да ги продавам — през последните сто години рядко ми бяха подарявали такива красиви дрънкулки. В Съветска Русия за това се следеше строго. Дори в късните брежневски времена не беше лесно: ако в някоя бижутерия например просто ей така влезеше някакъв най-обикновен тип и купеше брошка за трийсет хиляди рубли, цялата централна преса пишеше с негодувание за случая цяла седмица и задаваше въпроса къде гледат компетентните органи. Трийсет хиляди застойни рубли бяха страшно много пари, вярно си е. Но защо тогава слагаха тая брошка на витрината? Като примамка? Тогава поне е ясно негодуванието на пресата — слагат примамката, а рибата я изяжда и си отплува.
