Е, какво да кажеш? Да, орел. Да, Пушкин. Но го нямаше чувството за съпричастност към съдбините на великата страна, на което разчитаха криейтърите на федералната служба. Причината вероятно беше в неправилния избор на епохата за съответните референции. Би трябвало да се насочат не към имперските орли, а към феодалните летописи. Там по-лесно щяха да си намерят алюзии: Борис Голямото гнездо, Владимир Червения свитък…
— За какво се замислихте?
— Какво? Аз ли? — опомних се.
— Да — каза той. — Като се замислите, си сбърчвате нослето наистина трогателно.
Вече бяхме излезли на улицата.
— Между другото, не се запознахме — каза той. — Аз съм Александър. Може просто Саша. Чували ли сте за Саша Белия? Е, аз пък съм Саша Сивия.
— Не, не съм чувала за Саша Белия. Виж, Андрей Бели е друг въпрос.
— Андрей Бели ли? — попита Александър с известно, както ми се стори, недоумение. — Всъщност това няма значение. Как се казвате?
— Адел.
— Адел? — Той чак се ококори. — Шегувате се!
Завъртях глава, че не се.
— Невероятно. Толкова много в живота ми е свързано с това име! Изобщо не можете да си представите. Нашата среща не е случайна. Това е съдба!
— Да имате случайно лъжичка? — попитах.
— Лъжичка ли? Каква лъжичка?
— Ами за зеления хайвер.
Той се засмя.
— Не ми вярвате ли? За Адел?
— Естествено — казах.
— Ще ви обясня. Стига да ви е интересно.
— Интересно ми е.
Наистина ми беше интересно.
— Знаете ли я онази игра, на „Playstation“ — „Final Fantasy 8“?
Не я знаех.
— Навремето стигнах почти до края — а това наистина е трудно. И точно тогава се появява вълшебницата Адел. Красавица, висока, по-висока от човешки ръст. Много зрелищна анимация — буди се, отваря очи, покрива я ветрило от лъчи, горе-долу като заставката на „Universal“, и излита в саркофага си за Земята.
— Откъде излита?
— От Луната.
— Аха. И как свършва всичко това?
— Не знам — отвърна той. — Точно там е въпросът. Не можах да я победя. Всички останали направо ги разбих, а нея не можах. И така и не довърших играта…
— Защо се притеснявате толкова? — попитах. — Има безброй игри.
— Преди това успявах във всичко — каза той.
— Сериозно във всичко?
Той кимна.
— Всъщност да де — казах. — Естествено.
— Не ми ли вярвате?
— Защо? Вярвам ви. Личи си по колата.
Няколко секунди минаха в мълчание. Гледах през прозореца. Наближавахме началото на Тверски булевард.
— Този новият ресторант — казах. — „Палацо Дукале“. Ходили ли сте в него?
Той кимна.
— И кои ходят там?
— Ами както обикновено.
— И за какво си говорят?
За секунда той се замисли. После каза с преправен превзет женски глас:
— Как мислите, Жечков не го ли е страх да живее във вилата на нарком Ежов?
И тутакси отвърна със също такъв преправен бас:
— Ха, че то Ежов ще се насере от страх в гроба, че на вилата му живее Жечков…
— А кой е Жечков? — попитах.
Той ме погледна с подозрение. Очевидно трябваше да се знае кой е Жечков. Трябва да погледна в интернет, помислих си.
— Просто дадох пример — каза той. — За това какво се говори там.
Спомних си вилата на Ежов, каква беше през трийсетте години на миналия век. Харесваха ми охраняващите входа гипсови лъвове с топки под лапите — гледаха малко виновно, все едно усещаха, че не могат да опазят стопанина си. Почти същият лъв стоеше хиляда години преди това пред храма на сектата Хуаян — само че беше направен от злато, а през ребрата му минаваше надпис, помня го наизуст:
„Причината за заблудите на живите същества е, че те смятат, че лъжовното може да се отхвърли, а истината може да се постигне. Но когато постигаш самия себе си, лъжовното става истинно и няма никаква друга истина, която да се постига след това.“
Какви хора живееха тогава! А сега — способен ли е някой да разбере смисъла на тези думи? Всички, всички отидоха във висшите светове. Дори от състрадание никой вече не иска да се ражда в този адски лабиринт и бродя тук сама и злощастна…
Спряхме на един светофар.
— Къде всъщност отиваме? — попитах.
— Да знаете някъде наблизо някой добър бижутерски магазин? Имам предвид наистина добър — каза Александър.
Когато видя в скъп бутик млада жена с кавалер, който й купува брошка на цена колкото малък самолет, винаги се убеждавам, че човешките самки създават миражи не по-зле от нас. А може би и по-добре. Да представиш една направена от месо машина за размножаване като дивно пролетно цвете, достойно за скъпоценна украса — и да поддържаш тази илюзия не минути като нас, а години и десетилетия, и това без да имаш опашка, е наистина голяма работа. Трябва си майсторлък. Очевидно жените, като мобилните телефони, си имат вградена антена.
Ето какво казват по този повод вътрешните ми гласове:
